— Да. Но това става само на много голяма височина. Там въздухът е студен. Ние не се намираме толкова нависоко.
Тя не помръдна.
— Не само по върховете на планините времето е различно. На юг зимата не е толкова студена като на север. Но тук нещата са по-различни. Това просто е един непресъхващ извор на горещина.
— Какво е това място?
— Долината на Изгубените — прошепна тя.
— И кой се е изгубил?
— Онзи, който го е сътворил, както и всеки, който навлезе в пределите му. — Сестра Вирна се обърна и се вгледа в очите на Ричард. — Това е краят на света. Поне на твоя свят.
Ричард и Бони едновременно преместиха тежестта си върху другия крак.
— Ако това е краят на света, тогава защо сме тук?
Сестра Вирна посочи с ръка назад.
— Също както ей там е Западната земя, където си роден, разделена от Средната земя, която пък от своя страна е разделена от Д’Хара, по същия начин трите заедно са разделени от онова, което лежи оттатък тази Долина.
Ричард се намръщи.
— И какво е то?
Тя отново се обърна към безкрайната равна земя пред тях.
— Досега си живял в Новия свят. Отвъд тази Долина се намира Старият свят.
— Старият свят ли? Никога не съм чувал за такъв.
— Малцина в Новия свят са чували. Той е бил запечатан и забравен. Тази Долина, Долината на изгубените, разделя двата свята по същия начин като границата, която доскоро разделяше трите земи на Новия свят. Последната страна, през която минахме, беше негостоприемна, враждебна пустиня. Всеки, осмелил се да я прекоси и да навлезе в Долината, остава тук завинаги. Хората мислят, че оттатък няма нищо, че това е южният край на Средната земя и Д’Хара, зад който се простира единствено онова, което виждаш тук: безкрайна пустош, в която всеки би умрял от жажда и глад, а костите му биха изсъхнали под лъчите на палещото слънце.
Ричард се приближи заедно с Бони до Сестра Вирна.
— Какво има оттатък? Защо никой не може да прекоси Долината? И щом никой не е успял, как ще го направим ние?
Тя го изгледа с крайчеца на окото си.
— Прост въпрос, но с много сложен отговор. — Тя се отпусна на седлото си. — Земята между Новия и Стария свят представлява тясна ивица, от двете страни на която има море.
— Море ли?
— Никога ли не си виждал океана?
Ричард поклати глава.
— В Западната земя той е разположен далеч на юг, никой не живее там. Чувал съм хората да говорят за него, но никога не съм го виждал. Казват, че е по-огромен от всяко езеро, което би могъл да си представи човек.
Сестра Вирна му се усмихна.
— И са прави. — Тя се обърна напред и посочи надясно. — На известно разстояние все в тази посока е морето. — После посочи на ляво, на югоизток. — Ако тръгнеш насам и вървиш все направо, пак ще стигнеш до море. Между двете морета има съвсем тясна ивица земя, която разделя Стария свят от Новия. Поради тази причина някога тук избухна война. Война между магьосниците.
Ричард се изправи на седлото си.
— Между магьосниците ли? Каква война?
— Да, между тях. Беше преди години, когато още имаше много магьосници. Това, което виждаш пред себе си, е резултат от тяхната война. То вечно ще напомня какво може да направи магьосник, който е по-могъщ, отколкото мъдър.
Ричард не хареса осъдителния поглед, който тя му хвърли.
— Кой спечели в тази война?
Тя отпусна китките си върху предната част на седлото и леко приведе напред рамене.
— Никой. Двете страни бяха разделени от тази ивица земя. Макар битката да свърши, никой не взе надмощие.
Ричард се наведе към седлото за кожения мях с вода.
— Едно питие?
С лека усмивка Сестра Вирна взе мяха и отпи голяма глътка.
— Долината е пример за онова, което може да се случи, ако човек допусне магията му да бъде направлявана от сърцето, а не от разума. — Усмивката й изчезна. — Заради стореното от магьосниците хората от двата свята са разделени завинаги. Сестрите на светлината хвърлят много труд да обучават онези, които притежават дарбата, за да не я използват безразсъдно.
— За какво са воювали?
— За какво воюват винаги магьосниците? За това кой да управлява.
— Бях чувал нещо за някаква война между магьосниците, в която трябвало да се реши дали изобщо магьосник трябва да управлява.
Тя му подаде меха и избърса устните си с пръсти.
— Това беше друга война, макар и всъщност част от тази. След като това място беше разделено на две, хора и от двата лагера се оказаха в плен на Новия свят. Двете групи искаха да наложат своите правила над онези, които бяха отишли да живеят в Новия свят, и върху онези, които винаги са живели там. Всеки искаше да разпростре властта си над Новия свят. Войната, която тлееше, запалена преди много години, пламна отново. Накрая нямаше победители и победени, загубиха всички, с изключение на неколцина, които побягнаха към крепостта си в Д’Хара. — Тя повдигна вежди. — Твои роднини, струва ми се.