С мъртвешки бледо лице, като лицата на двете жени, тя се обърна и излезе от кухнята, насочвайки се към стълбището за прислугата, за да провери и горните етажи. Зад себе си чу забързаните стъпки на Чандален, който прескачаше по три стъпала, за да я настигне. Тя предположи, че е недоволен, задето си тръгна от кухнята, без да му се обади, но той не каза нищо.
— Тук има осолено месо. Дали да не вземем малко? Не мисля, че мъртъвците биха ни се разсърдили, ако го направим. Сигурно не биха ни отказали малко храна.
Калан продължаваше нагоре с твърда крачка, като само се подпря с ръка на перилото. След малко пъхна обратно ръката си под наметалото, защото полираната повърхност се оказа толкова ледена, че при докосването сякаш нещо бодна пръстите й.
— Ако хапнеш от това месо, ще умреш. Можеш да бъдеш сигурен, че са го напоили с отрова, за да може, ако някой от съгражданите на тези хора се върне в двореца и хапне от него, също да умре.
На горния етаж нямаше трупове. Очевидно е бил използван за щаб. Из балната зала се въргаляха празни бъчви от вино и ром. По паркета бяха разхвърляни останки от храна, халби и чаши, изпотрошени чинии, пепел от цигари, кървави бинтове, мазни парцали, строшени на две мечове, копия и боздугани, счупени крака от дъбови масички. Виждаха се замръзнали локви вода, мръсно бельо, разкъсани на ивици чаршафи и мърляви кувертюри за легла във всякакви разцветки. Навсякъде имаше отпечатъци от кални ботуши. Някои от следите се виеха в кръг, сякаш мъжете са танцували върху целия този хаос.
Чандален се разходи из залата, спирайки се тук-там да огледа останките от предмети.
— Останали са тук два или може би три дни.
Калан кимна, без да престава да оглежда помещението.
— Така изглежда.
Чандален подритна с крак едно буре, за да провери дали е празно. Вътре нямаше нито капка.
— Чудя се защо ли са останали толкова дълго? Само за да пият и танцуват ли!
Калан въздъхна.
— Не знам. Може би са възстановявали силите си и са се грижили за ранените си. Или пък просто са пирували, за да отпразнуват победата.
Той я изгледа сърдито.
— Убиването на хора не е повод за празник.
— За онези, които са направили всичко това, явно е било.
Калан неохотно тръгна към горния етаж. Не й се искаше да попада там. Това беше етажът със спалните.
Огледаха първо западното крило, където се намираха помещенията за мъжете в двореца. Те очевидно са били използвани за спални помещения от вражеската армия. При положение, че нападателите са били толкова многочислени, колкото изглеждаше, можеше да се предполага, че войниците са имали доста командващи. Най-вероятно офицерите са предпочели да останат да спят в приятните дворцови помещения, докато обикновените войници са били разпратени по странноприемниците и околните къщи.
Калан си пое дълбоко въздух, за да събере смелост, и решително тръгна през огромната централна зала, чиято тераса се извисяваше над парадното стълбище. Вървеше към източното крило. Чандален я следваше по петите. Искаше да продължи пръв да отваря вратите и да проверява стаите, но този път тя нямаше да му позволи. Ръката й за миг остана върху дръжката на една врата, след което бавно я завъртя. Известно време остана неподвижна, загледана в сцената, която се разкри пред очите й. След това отвори следващата и после следващата врата. Във всички имаше трупове. Във всяко легло лежаха жени, нито една от тях облечена. Стая след стая, след стая — една и съща гледка. По това колко мръсни бяха подовете навсякъде, можеше да се направи изводът, че движението е било доста оживено. На пода тук-там се виждаха купчини дърва, подредени в различни форми — явно онези, които са чакали реда си, са си запълвали времето, строейки дървени кули.
— Вече знаем защо са останали няколко дни — каза Калан, без да го погледне в очите. Той не й отговори. Тя едва успя да прошепне: — За да могат да направят това!
Тези няколко дни без съмнение са били най-дългите в живота на жените от двореца. Калан се помоли душите им най-после да са намерили спокойствие.
Стигна до вратата в края на коридора. Отвори я бавно и със свито сърце погледна вътре. Чандален, който я следваше неотлъчно, погледна през рамото й. Потискайки вика си, тя се обърна и сложи ръка върху гърдите му.
— Моля те, Чандален, почакай ме тук.
Той кимна и недоволно заби поглед във върховете на ботушите си. Калан затвори вратата зад себе си и се облегна с гръб върху махагоновите й крила. Отпуснала ръка покрай тялото си, докато другата покриваше устата й, тя заобиколи един преобърнат, разбит дрешник и се запъти през стаята, от двете страни на която имаше редици легла. Изящните малки огледалца, гребените и четките за коса, бурканчетата и флаконите, които някога грижливи ръце подреждаха по тоалетните масички край леглата, сега се валяха в безпорядък из пода. Сините копринени завеси се развяваха на изпочупените прозорци, през които свободно нахлуваше леденият въздух. Това беше спалнята на придворните дами на Кралицата. За Калан това не бяха просто безименни тела. Тя познаваше повечето от тези петнадесет-шестнадесетгодишни момичета. Кралицата ги бе взела със себе си в Ейдиндрил, когато бе дошла да говори пред Съвета. Калан добре помнеше живите им любопитни очи, които с интерес разглеждаха прочутия град. Тяхното отношение към Ейдиндрил и неговите чудеса бе накарало и самата нея да погледне с нов поглед родния си град. При този спомен тя леко се усмихна. Тогава бе предложила на момичетата да ги разведе из града, но те се страхуваха от Майката Изповедник и отказаха. Докато ги наблюдаваше отстрани, им завидя за свободата, за безгрижния живот, изпълнен с обикновени човешки радости.