Калан пристъпваше бавно от легло на легло. Гърбът й изтръпна, зави й се свят. Очите й се спираха върху познатите лица. Ето я Джулиана, една от най-младите. Самоуверена и упорита девойка. Винаги знаеше какво иска и не се срамуваше да преследва целите си. Около нея винаги се тълпяха млади мъже в униформи. Веднъж това й докара сериозни проблеми с Главната придворна дама Нелда. Калан тайничко се бе застъпила за Джулиана, обяснявайки на госпожа Нелда, че независимо от флиртовете на момичето, гвардейците на Ейдиндрил са мъже с чувство за чест и достойнство и те никога не биха посегнали на дама от обкръжението на една Кралица. Сега китките на Джулиана бяха завързани за горната табла на леглото и от многото кръв по тях можеше да се съди, че е стояла така през цялото време на мъчението. Калан тихичко прокле духовете, задето бяха проявили такава жестокост, давайки на младото невинно момиче онова, което тя си мислеше, че иска.
На следващото потънало в кръв легло беше просната малката Елсуит. Гърдите й бяха промушени безброй пъти с нож, а гърлото й беше нарязано, както и голяма част от тялото й. Истинско безжалостно клане. В края на стаята Калан спря пред последното легло. Ашли, едно от най-големите момичета, беше вързана за леглото през глезените и удушена с копринените шнурове на завесите. Нейният баща беше един от посланиците на Галеа в Ейдиндрил. Майка й се бе разплакала от радост, когато Кралица Сирила взе Ашли за придворна дама. Как щеше да намери думи, за да обясни на родителите й какво се е случило с любимото им дете, докато е изпълнявало службата си при Кралицата.
На връщане Калан хвърли последен поглед към всяко изнурено тяло и замръзнало в ужас лице и тайничко се запита защо не плаче. Нима не беше нормално да заплаче? Да падне на колене, да закрещи от болка, да блъска с юмруци по пода и да плаче, докато очите й пресъхнат. Но не можеше! Сълзите й като че ли бяха се свършили.
Може би преувеличаваше за броя на убитите. Може би беше видяла толкова много мъртви, че не можеше да ги преброи правилно. Та нали когато човек влезе във ваната, водата отначало му се струва толкова вряла, че сякаш ще ощави кожата му. Но само след миг тя вече е просто приятно гореща. Калан бавно затвори вратата зад себе си. Чандален я чакаше там, където го беше оставила. Кокалчетата му бяха побелели от стискането на лъка. Калан мина покрай него, очаквайки той да я последва.
— Повечето жени биха плакали при подобна гледка — каза той, като продължаваше да гледа към вратата.
Тя усети прилив на кръв в бузите си.
— Аз не съм повечето жени!
Чандален не сваляше очи от вратата.
— Да, наистина не си!
Той най-после извърна глава от вратата и се загледа в лъка си. Въздъхна дълбоко и напрежението сякаш падна от раменете му. Сякаш за пръв път от известно време насам си бе поел въздух.
— Искам да ти разкажа една история.
Калан се бе спряла на няколко крачки от него.
— Точно сега не ми се слушат истории, Чандален. Може би по-късно.
Той я стрелна с гневните си кафяви очи.
— Искам да ти разкажа една история — повтори с по-висок глас.
Калан сви рамене.
— Щом е толкова важно за теб, тогава разказвай.
Без да сваля очи от нея, той се приближи. Беше малко по-нисък, но в този момент сякаш се извисяваше над нея.
— Когато дядо ми бил млад и силен — той удари с юмрук по гърдите си, — както съм аз сега, имал жена и двама синове. Много народи идвали да търгуват с Калните. Никой не си отивал с празни ръце. Всички били добре дошли в селото. Между онези народи, които идвали най-често, били и Джакопо.