Чандален вдигна вежди.
— А ако те убият?
— Това не бива да допускате в никакъв случай.
Калан тръгна към вратата. Чандален я спря с ръка. Гласът му прозвуча спокойно.
— Скоро ще се стъмни. Можем да останем тази нощ тук и да си приготвим храна. Ще тръгнем сутринта, след като се наспим.
— Луната скоро ще се издигне достатъчно високо, за да осветява пътя ни. Нямаме време за почивка. — Калан мина покрай него. — Аз тръгвам веднага. Ако сте толкова силни, колкото твърдите, че сте, ще тръгнете с мен. Ако не, тогава останете тук и почивайте колкото искате.
Чандален сложи ръце на кръста си и пое дълбоко въздух. Нямаше какво да се прави.
— Тръгваме.
Калан му се усмихна леко и се запъти към вратата. Братята взеха лъковете си и я последваха. Чандален се наведе и започна да връзва снегоходките си.
Тридесет и първа глава
Ричард гледаше конете, които пасяха въображаемата трева, и озадачен се почеса по небръснатото отдавна лице. Долината беше суха и безплодна, но конете изглеждаха доволни от пашата, все едно пред тях се простираше тучна зелена ливада. Илюзията, изглежда, заблуждаваше дори тях. Той се запита какви ли миражи го очакват оттук нататък.
Сестра Вирна най-после се размърда, дръпна Джесъп за юздата, за да го накара да спре да пасе, и каза:
— Насам.
Далеч напред се завихряха зловещи черни облаци прах и пясък, които сякаш с нетърпение очакваха да погълнат пътниците в бездънната си паст. Ричард подкара другите два коня след Сестрата. Тя му беше казала, че не бива да допуска животните да спират, защото невидими същества могат да се опитат да ги съблазнят и да ги отведат в плен на някое заклинание.
Сестра Вирна рязко смени посоката и пое леко надясно. Черният облак прах ту се издигаше, ту се снишаваше, носен от поривите на вятъра, но все още не ги бе застигнал. Сестра Вирна хвърли поглед през рамо. Лицето й бе мрачно като бушуващата черна маса отпред.
— Каквото и да видиш, не обръщай внимание. Не забравяй — всичко е илюзия. Просто продължи нататък. Разбра ли?
— Какво се очаква да видя?
Тя се загледа в пътя. И двамата бяха плувнали в пот.
— Не мога да ти кажа. Заклинанията търсят онова в съзнанието ти, от което те е страх или за което най-силно копнееш. Въпреки това има видения, които са общи за повечето хора. Има страхове, които изпитваме всички. Някои от магиите няма да са видения, а истина. Както например този черен облак прах.
— А теб какво те изплаши предишния път, когато си била тук?
Вирна продължи да язди мълчаливо известно време, преди да отговори на въпроса му.
— Един човек, когото обичах.
— Щом си го обичала, защо си се страхувала от него?
— Защото се опита да ме убие!
Ричард примигна, опитвайки се да отклони капчиците пот, стичащи се в очите му.
— Опитал се е да те убие? Влюбена ли си в някого, Сестро?
Тя не вдигаше очи от земята.
— Вече не — гласът й беше изпълнен с тъга. Тя погледна Ричард за миг, после отново заби очи в земята.
— Когато бях млада, имах любим. Джедидайа.
Тя замълча, така че Ричард продължи с въпросите:
— И вече не го обичаш, така ли?
Тя поклати глава.
— Защо?
Сестрата се спря за миг, прокара пръсти през потното си чело, след което отново пришпори коня си.
— Бях млада, може би по-млада от теб, когато се наложи да напусна Двореца на пророците. Възложиха ми да отида да те търся. Не знаехме дали вече си роден. Знаехме, че ако не си, то можем да те очакваме да се появиш на бял свят всеки момент. Нямахме представа обаче кога точно. Така че бяха изпратени три Сестри да те търсят. Оттогава минаха много години. Прекарах повече от половината си живот извън Двореца. Далеч от Джедидайа. — Вирна пак спря за миг, огледа се първо наляво, след това надясно и накрая продължи наред. — Той сигурно отдавна ме е забравил и си е намерил друга.
— Ако наистина те е обичал, Сестро, нито те е забравил, нито си е намерил друга. Ти не си го забравила, нали?
Тя дръпна главата на коня си, за да не му позволи да подуши нещо, към което се беше насочил.
— Оттогава изминаха твърде много години. Започнахме да остаряваме, разделени един от друг. Аз остарях. Не сме вече същите хора. Той е роден с дарбата и има свой собствен живот. Аз не бих могла да бъда част от него.
— Изобщо не си стара, Сестро. Ако наистина се обичате, времето няма значение — Ричард се почуди дали не го каза повече заради себе си, отколкото заради нея.
Сестра Вирна тихичко се засмя.
— Младост, младост! Повече надежди, отколкото разум. Познавам хората, мъжете. Той беше твърде дълго далеч от очите ми. Много отдавна си е намерил друга.