Сестра Вирна я нямаше.
Изведнъж всичко блесна в безброй светкавици, след което въздухът се изпълни с оглушителни гръмотевици. Една падна досами краката му. Трябваше да отскочи встрани, за да я избегне. При удара косата му щръкна нагоре. Почувства изгарящата жега. Пред очите му затанцуваха синкави отблясъци. Закрещя името на Сестра Вирна. Вдигна от земята поводите на Джесъп и се огледа наоколо като обезумял. Светкавиците очевидно се целеха в него. Врязваха се в земята с невъобразима сила, точно там, където само преди секунда беше стоял той. Във въздуха се възпламеняваха огнени кълба, само за да се разбият миг по-късно с ужасяващ тътен. Сякаш всичко наоколо гореше. Огънят бе погълнал всеки милиметър въздух и земя. Ричард се опитваше да се мушне в малките процепи, появяващи се тук-там между пламъците, вдигнал ръка пред главата си, макар да бе напълно убеден, че ако магията го застигне, ръката няма да го спаси. Хаосът бе пълен. Човек направо можеше да полудее. Черните облаци прах препречваха цялата гледка. Ако изобщо имаше нещо за гледане. Продължи да бяга напред, без път и посока. Единствената му мисъл бе да избегне светкавиците и жълтите пламъци. Внезапно пред него изникна полирана мраморна стена. Ричард се спря и вдигна нагоре очи. Краят й се губеше в черния облак. Светкавиците отново го подгониха и той дръпна другите два коня след себе си. По средата на стената видя сводеста арка. Зави зад някакъв ъгъл и установи, че и на следващата стена има същата. Продължи да тича, като броеше стените. Бяха пет, всяка от които дълга по трийсетина крачки. В средата на всяка имаше по една арка, широка около шест крачки и толкова висока. Ричард спря пред една от тях, за да си поеме дъх. Конструкцията беше куха отвътре и от мястото си той можеше да види останалите четири арки. Удари нова светкавица. Във въздуха се вдигна облак прах. Той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си. Ударната вълна се насочи към него, гръмотевицата изтрещя в ушите му. Нямаше накъде да бяга. Пусна конете и се метна в отвора на арката, като се изтърколи на песъчливата земя от вътрешната й страна. Когато се изправи, подпирайки се на ръце, бе настъпила пълна тишина. Вътре беше съвсем пусто. Въздухът не беше толкова задушен, дори се усещаше лек хлад. Ухаеше на прясно окосена трева. През сводестия отвор все още се виждаха врящите черни облаци, движещи се ниско над земята. Наоколо продължаваха да падат светкавици, но шумът не беше така ужасен. Конете продължаваха кротко да пасат въображаемата си трева.
Това трябва да е една от Кулите на вечната смърт, за които Сестра Вирна му бе споменала. Отвътре стените бяха почернели от магьосническия огън на живота. Ричард докосна с пръст черната стена и близна върха на пръста си. Изтръпна от горчивия вкус. Магьосникът, който беше умрял, за да даде живота си за този огън, явно не го бе направил на драго сърце. Искало му се е да живее, да се спаси от мъчението, което е знаел, че го очаква. По земята се виждаше искрящ бял пясък, събран в ъглите. Приличаше на сняг. Ричард си спомни, че и преди е виждал такъв сняг. В Народния дворец, в Градината на живота, точно в средата на голямата зала. Мрачният Рал беше рисувал заклинания върху точно такъв искрящ пясък, когато се опита да отвори кутията на Орден. Ричард обиколи вътрешността на Кулата. Какво да прави? Тук беше в безопасност, но за колко време? Сигурно рано или късно магията щеше да го открие. Може би привидното спокойствие на това място е капан, чрез който магията се опитва да го хване и да го задържи завинаги в клопката си, благодарение на страха от външния свят. Не можеше да остане! Трябваше да намери Сестра Вирна. Тя сигурно се нуждае от помощта му. Сигурно се страхува. Той й бе казал, че ще се опита да помогне с каквото може, за да преминат отвъд. Но защо да й помага? Та нали е неин затворник. Ако я изостави тук, ще бъде свободен. Но какво означава свободен в този случай? Ако тя не му помогне да овладее дарбата си, той щеше да умре. Или поне така му бе казала!
Ричард чу някакъв странен звук зад себе си и се обърна. От тъмнината изникна Калан и застана в отвора на арката. Дългата й коса не се развяваше по раменете, а беше сплетена на плитка. Вместо с бялата рокля на Майката Изповедник, бе облечена в червената кожена туника на Морещица. Ричард стоеше, притаил дъх, гърдите му се издуваха от вълнение.
— Калан, не искам да те виждам облечена така. Дори да е само илюзия, плод на въображението ми!
Тя повдигна вежди.
— Но нали от това се страхуваш най-много?
— Съблечи тези дрехи или се махай!