Червената туника се превърна в бялата рокля, която той толкова добре познаваше. Плитката се плъзна тежко по рамото й и се разплете.
— Така по-добре ли е, любов моя? Страхувам се, че това няма да ти помогне особено. Умри с чест! Защитавай се!
Ричард изтегли Меча на истината. В Кулата отекна характерният метален звън. Магията го изпълни с гняв. С хладна тъга той прие желанието да убива, докато бе вперил поглед в единствения човек на тоя свят, за когото си струваше да живее. Хвана още по-здраво дръжката, върху която с релефни букви бе изписана думата „Истина“. Стисна зъби, мускулите на лицето му потръпнаха. Започваше да разбира как магьосниците можеха да възпламенят огъня на живота си и да са готови да се хвърлят в него, вместо да приемат онова, което може да им бъде сторено. Имаше неща, по-ужасни от смъртта.
Ричард заби меча в земята точно пред краката на Калан.
— Не мога да го направя дори с илюзорния ти образ, Калан. По-скоро бих умрял!
Зелените й очи се бяха вторачили в него с тъжен, вечен, съчувствен поглед.
— По-добре да умреш, любов моя, отколкото да видиш онова, което ще ти покажа! То ще ти причини повече болка, отколкото смъртта.
Очите й се затвориха и тя падна на колене. Наведе се напред в дълбок поклон. През цялото време, докато се накланяше все повече и повече, косата й ставаше все по-къса. Когато главата й докосна искрящия бял пясък на пода, от нея не бе останало нищо.
— Това трябва да стане или Пазителят ще избяга! Опиташ ли се да му попречиш, всъщност ще му помогнеш да завладее всички. Ако трябва, изречи думите, но не казвай какво си видял. — Без да вдигне очи, тя започна да говори с далечен глас: „Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив, след като се вдигне заплахата на сянката. Тогава ще дойде още по-непрогледната тъмнина на мъртвите. За да остане поне искрица надежда за живот, родената в бяло трябва да бъде принесена в жертва на народа си, за да го дари с радост и щастие.“
Докато стоеше, загледан в тила й, Ричард видя как около врата й започва да избива обръч кръв. Дъхът му спря. Сякаш посечена, главата на Калан се търкулна в пясъка. Тялото й се отпусна на една страна, от врата й бликаше кръв и се събираше в локва под нея. Белият пясък и роклята й станаха червени.
Ричард едва успя да си поеме дъх.
— Нееееее!
Гърдите му бясно се повдигаха и отпускаха. Усети как ноктите му се забиват в дланите. Пръстите на краката му се сгърчиха в ботушите. Това е само илюзия, опита се да убеди сам себе си той. Само илюзия. Нищо повече. Илюзия, създадена, за да го измъчва. Калан го гледаше с мъртвите си зелени очи. Макар да знаеше, че не е истина, гледката му въздействаше безотказно. Краката му се парализираха от ужас. Обхвана го нечовешки страх. Видението се разлюля и изчезна, а на негово място внезапно се появи Сестра Вирна.
— Ричард! — изкрещя тя. — Какво правиш тук? Нали ти казах да стоиш плътно до мен. Толкова ли не можеш да изпълниш нещо съвсем простичко? Трябва ли винаги да се държиш като дете?
Тя направи две крачки към него, лицето й беше червено от гняв.
Сърцето му все още биеше бясно след преживяното преди миг. Той стрелна с очи Сестрата. Не му се занимаваше с нейните настроения.
— Ти си тръгна. Не можах да те намеря. Търсих те, но…
— Не ми отговаряй! — крещеше тя. — Не издържам повече. Нямам нерви за това! Търпението ми свърши, Ричард!
Той отвори уста да каже нещо, но яката го дръпна силно назад, краката му се отделиха от земята. Сякаш някакво въже го бе изтеглило нагоре за врата. Силен удар го прилепи до стената. Въздухът излезе от дробовете му, главата му не чувстваше нищо. Той остана да виси така, с крака на няколко сантиметра над земята, прикован към стената с Рада’Хан. Яката го задушаваше. Опита се да фокусира погледа си, но всичко пред очите му се размиваше в неясна мъгла.
— Време е за урока, който отдавна трябваше да ти дам — каза ядно Сестрата и закрачи нервно около него. — Дойде ми до гуша от твоето вироглавство. Повече нямам намерение да търпя всичко това.
Ричард не можеше да диша. Всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух, нещо стягаше гърлото му.
— Сестро… недей… — Болката накъсваше думите му. Сякаш в гърдите му бе запален огън. Ръцете му трепереха. Искаше да изкрещи, но не можеше да диша.
— Писна ми от твоите приказки. Не искам да слушам нито дума повече. Никакви извинения, съображения и оценки. Отсега нататък ще правиш каквото ти кажа и когато ти кажа. Край на твоето безочие. — Тя направи още една крачка към него. Погледна го заплашително. — Знаех си, че ще се разберем с теб.
В дробовете му влезе малко въздух.
— Сестро Вирна… предупредих те… не прави това!