Тих смях привлече вниманието му към другата страна на помещението. В отвора на една от арките стоеше Мрачният Рал. Бялата му роба блестеше на светлината.
Ричард усети белега, оставен от бащината ръка върху гърдите му.
— Пазителят те приветства в царството си, Ричард. — Усмивката му стана още по-широка. — Гордея се с теб, сине.
Ричард изкрещя и се втурна по пясъка. Гневът отново се разпали в него. Той летеше към Мрачния Рал с насочен напред меч. Когато се хвърли през отвора, видението бе изчезнало. Чу се смях, който бързо затихна. След миг настъпи тишина. Навън светкавиците не спираха. Към него едновременно се спуснаха три ослепителни мълнии. Той инстинктивно вдигна меча над главата си, за да се предпази. Светкавицата се блъсна в стоманеното острие и изсъска зловещо. Последвалата почти веднага гръмотевица се блъсна в земята точно пред краката му. Ричард примигна срещу ослепителната светлина. Стисна зъби и насочи меча надолу, отвеждайки с него огнените езици. Щом докоснаха земята, те изсъскаха, замятаха се диво и накрая се стопиха.
— До гуша ми дойде от видения!
Той гневно пъхна меча в ножницата и извика конете, които продължаваха да пасат наоколо. Нямаше представа накъде ще тръгне, но искаше час по-скоро да се махне от Кулата, от мъртвата Сестра. От онова, което беше извършил.
Тридесет и втора глава
Светкавиците изчезнаха, но облаците продължаваха да го следват. Ричард вървеше, без да се замисля за посоката. Когато нещо му подсказваше, че приближава опасност, я заобикаляше. От двете му страни непрекъснато се появяваха видения, които се опитваха да го изкушат да погледне. Той стоически не им се поддаваше.
Почти не усети кога се е приближил до друга Кула. Черните облаци му препречваха гледката. Беше съвсем същата като предишната, само че черна на цвят. Отначало си помисли да я заобиколи, но след миг се озова край една от арките. Надникна вътре. Също както и в предишната, вътре имаше магьоснически пясък, събран в ъглите. Но не бял, а черен. Искреше също като другия. Любопитството надделя над предпазливостта му и той надникна по-смело, прокарвайки пръст по наслоените черни следи от магьоснически огън по стените. Близна малко — беше сладък. Магьосникът, отдал живота си в този огън, го бе направил, за да спаси друг човек, а не за да си спести мъченията. Явно е бил алтруист с благородна душа.
Ако фактът, че притежава дарбата, означаваше, че е магьосник, от кои ли е? Щеше му се да си мисли, че е като този тук, но, от друга страна, се сети, че само преди броени мигове бе убил човек, за да си спести мъченията. Но нима нямаше право да защити себе си, макар и с цената на друг живот? Нима трябваше да умре напразно, за да запази честта си? Какво право имаше той да съди кой от тези магьосници е бил по-мъдър и кой е направил онова, което му е подсказвало сърцето?
Искрящият черен пясък го заслепяваше. Светлината сякаш извираше от нищото и се отразяваше във вътрешността на Кулата в примигващи цветове. Ричард взе една празна метална кутийка и загреба от пясъка. После я пъхна обратно в раницата си, която висеше от седлото на Джералдин. Подсвирна на Бони, която пак се бе отдалечила, увлечена от сочната трева, която явно само конете виждаха. Кобилата наостри уши и вдигна глава, щом чу познатия звук. Изпълнявайки заповедта му, тя приближи в лек тръс и го побутна с глава по рамото, надявайки се да получи за награда почесване по врата. На излизане от Кулата Ричард удовлетвори желанието й. Ризата му бе плувнала в пот, докато с бърза крачка вървеше през пустошта. Щеше му се час по-скоро да излезе от Долината, да избяга от магията в нея, от заклинанията и виденията. Капчици пот се стичаха по челото му, докато от всички страни към него подвикваха познати гласове, които той упорито се правеше, че не чува. Изгаряше от желание да види лицата на скъпите хора, които го викаха, но не извръщаше глава. Имаше и гласове, изпълнени със заплаха и злоба. Той продължаваше да върви напред. От време на време усещаше как някое заклинание се впива в тялото му и по него плъзват парещи иглички, леден студ или болка. Това го караше да усили крачка още повече. Докато бършеше потта от челото си, на изпечената суха земя пред себе си видя следи. Собствените си следи. Осъзна, че в желанието си да избегне преследващите го чувство на опасност, видения и гласове се е въртял в кръг. Ако стъпките изобщо бяха истински. Започваше да го изпълва обезпокоителното усещане, че магията го е пипнала в капана си. Може би през цялото време, докато вървеше, всъщност не е направил и крачка през Долината на изгубените. Може би вече той самият се е изгубил. Как щеше да намери пътя навън? Той дръпна конете за поводите и продължи нататък. Но чувството му за безпокойство непрекъснато нарастваше. Неочаквано от мрака точно пред него изплува видение, което го накара да замръзне на място. Беше Сестра Вирна, която блуждаеше безцелно с молитвено скръстени ръце. Очите й гледаха в небето, а по устните й се разливаше блажена усмивка.