— Върви си. До гуша ми дойде от видения! — извика Ричард. — Остави ме на мира!
Тя явно не го чуваше. Невъзможно, нали я вижда съвсем близо до себе си! Направи още една крачка към нея, въздухът между двамата заискри.
— Чуваш ли ме? Казах ти да си вървиш!
Кафявите й очи се спряха върху него. Погледът й идваше много отдалеч. Вдигна ръка, сякаш за да се предпази.
— Остави ме! Намерих онова, което търсех. Остави ме в блаженството и покоя, които царят тук! — Тя се извърна и продължи нататък.
В същия миг Ричард усети, че нещо не е наред. По цялото му тяло преминаха ледени иглички. Тя не се опитваше да го съблазни, както правеха другите видения.
Опита се да каже спокойно:
— Сестро Вирна?
Възможно ли беше да е истина? Възможно ли беше тя да е жива? Може би той не я е убил? Може би всичко е било само видение?
— Сестро Вирна, ако наистина си ти, кажи ми нещо!
Тя го погледна и изненадано повдигна вежди.
— Ричард, ти ли си?
— Разбира се, че съм аз!
— Върви си — прошепна тя и отново заби поглед в небето. — Аз съм с Него!
— Него ли? Кой „Него“?
— Моля те, Ричард, ти си омърсен. Върви си!
— Ако си видение, тогава ти си върви.
Вирна го погледна умолително.
— Моля те, Ричард, ти Го безпокоиш. Не унищожавай онова, което намерих след толкова мъки!
— Какво си намерила? Джедидайа ли?
— Създателя — каза тя.
Ричард погледна в небето.
— Не виждам никого.
Вирна се обърна с гръб към него и тръгна да се отдалечава.
— Оставам с Него!
Ричард не беше сигурен дали това е истинската Сестра Вирна или е илюзия. Може би е просто духът на мъртвата Сестра. Как да разбере? Нима има някакъв сигурен начин? Беше обещал на живата Сестра, че ще се опита да прекоси Долината, че ще се опита да й помогне да го направят заедно. Той я последва, преди тя да е потънала в непрогледната мъгла.
— Как изглежда Създателят, Сестро Вирна? Млад ли е? Или стар? С дълга коса ли е? Или с къса? Има ли зъби, или са изпокапали?
Тя се обърна и го стрелна с гневен поглед.
— Остави ме!
Заплашителният й глас го накара да спре.
— Няма да те оставя. Чуй ме, Сестро Вирна, ти ще дойдеш с мен. Не бих могъл да допусна да останеш за вечни времена в капана на това заклинание. Защото това е, което виждаш: опияняващо заклинание. — Помисли си, че ако тя е видение, когато напуснат Долината, ще изчезне заедно с магията. Ако обаче е истинската Сестра Вирна, значи просто ще я е спасил. Ще е жива. Макар да искаше да се освободи от нея, повече му се искаше да я спаси. Искаше му се никога да не му причинява онова, което си бе въобразил в първата Кула. Не му се щеше онова там да е било истинската Сестра. Отново тръгна към нея.
Тя вдигна ръка, сякаш се опитваше да го блъсне назад, макар той да беше на десетина стъпки разстояние. Въздушната струя го повали на земята. Преобърна се, свивайки се на топка. Изпита изгаряща болка. Подобна на онази в Кулата преди малко. Но много по-кратка. Той простена и се изправи, опитвайки се да възстанови силите си бързо и да си поеме дъх. Потърси с очи Сестрата, за да е готов за отбрана, ако още веднъж реши да му причини болка. От онова, което видя, дъхът му замръзна в гърлото. Сестрата беше обърнала очи към небето. Мракът около нея се раздвижи и във въздуха започнаха да се оформят призрачни фигури: безчетни, безплътни, излъчващи смърт. Лицата им представляваха променящи формата си индиговосини сенки, от които излизаше пара. Върху тях искряха огненочервени очи. От бездънната паст, напомняща вечна нощ, се стрелкаха, изпълнени с омраза, огнени езици. По гърба на Ричард преминаха иглички. Преди, когато в къщата на духовете бе усетил присъствието на смехавеца от другата страна на вратата, или на полето, когато онзи мъж дебнеше да убие Чандален, или пък когато за пръв път се срещна със Сестрите на светлината, Ричард бе изпитал силно и необяснимо чувство за опасност. То го обзе и сега. Не се съмняваше ни най-малко, че тези неща са предизвикани от магията в Долината. И че тя най-после е успяла да открие натрапника — него.
— Вирна! — изкрещя той.
Сестрата го погледна гневно.
— Казах ти, Ричард, да се обръщаш към мен със „Сестро Вирна“…
— Това ли правиш със своите питомци? Нараняваш ги, така ли?
Тя го погледна изненадано.
— Но аз…
— Това ли е твоят вечен рай? Да се караш с хората? Да ги нараняваш. Отговори ми, Сестро Вирна. Това ли иска от теб твоят Създател? — Ричард се свлече на колене, загледан в танцуващите очертания около тях. — Сестро, трябва веднага да се махаме оттук.