— Искам да остана с Него! Намерих вечното блаженство.
— Това ли е раят според теб? Да причиняваш болка? Отговори ми, Сестро Вирна! Това ли иска от теб твоят Създател? Да причиняваш болка на онези, за които носиш отговорност?
Сестра Вирна го гледаше с широко отворена уста. Изведнъж движенията й станаха по-бързи. Тя се спусна към него.
— Нима съм ти причинила болка? — Тя го сграбчи за раменете. — О, дете, толкова съжалявам. Не съм искала.
Ричард се изправи и я разтресе.
— Сестро, трябва да се махаме оттук. Не мога да се оправя сам. Трябва да ми помогнеш! Кажи ми как да се измъкнем, преди да е станало твърде късно.
— Но… аз искам да… остана!
— Огледай се около себе си, Сестро Вирна. Какво виждаш?
Тя сковано завъртя глава, оглеждайки тъмните очертания около себе си. След това отново обърна очи към Ричард.
— Ричард…
Той гневно й посочи към небето.
— Виж, Сестро! Това не е Създателят. Това е Пазителят!
Тя крадешком погледна в посоката, в която й сочеше той. Пръстите на ръката й изведнъж се стрелнаха към устата, от която се чу сподавен вик.
Червеният блясък в очите на една от танцуващите мрачни фигури се превърна в същински огън, сякаш пред тях имаше два въглена. Чувството за опасност се просмука във всяка фибра на Ричард. То не го бе лъгало никога досега. Мечът светкавично се озова във въздуха. Безплътните призраци придобиха тела, кости и мускули, зъби и нокти и в мрака пред тях изскочи страховит звяр, покрит с тъмна грозна козина. Той се спусна към Ричард със зловещ рев. Хванал меча в две ръце, Ричард му отвърна, крещейки с пълно гърло, за да освободи яростта си, и заби с всичка сила острието в гърдите му. Усети как мечът потъва в меката плът и разсича здравите кости. Чудовището се строполи на земята като чувал с картофи, вътрешностите не можаха да се задържат в грозната козина. Огромна капка кръв отхвръкна към ръката на Ричард, прогори ризата му й оцапа плътта му. Вътре в животното нещо вреше и кипеше. От дупките в козината му бълваха червеи.
Сестра Вирна гледаше с невиждащи очи клокочещата, димяща маса пред себе си. Ричард я сграбчи за косата и обърна лицето й към другите фигури, които се приближаваха към тях.
— Това ли е представата ти за рая? Виж! Погледни ги!
Той я помъкна след себе си назад, далеч от чудовището, чиято тъмна, водниста кръв се възпламеняваше, излизайки от тялото му. Над пламъците се извиваше плътен черен дим с отвратителна миризма. Ричард изведнъж се закова на място. Спомни си, че Сестрата му бе казала да не се връща назад, защото така ще попадне на още по-голяма опасност от онази, която го дебне отпред. Блъсна го миризма на горяща плът. Собствената му плът, установи в следващия миг той. Изплю се върху мястото, където бе попаднала пръската кръв от чудовището.
Набързо огледа околността. Отзад приближаваха още призраци. Един от тях придоби плът и кръв, превръщайки се в чудовище, но този път с копита и широка муцуна, от която изникнаха остри като бръснач зъби — същински извити ятагани. Сумтейки, чудовището се спусна към тях.
Ричард го промуши, докато то се опитваше да го нападне отзад. Чу се вой, тъмната фигура се свлече на земята и в същия миг се превърна в огромно кълбо съскащи змии, което се превъртя няколко пъти и след малко плътната маса се разпадна на стотици пълзящи гадини със святкащи огненочервени очи. Във въздуха се стрелнаха стотици червени езици, стотици тела на жълти и черни ивици запълзяха към Ричард и Сестрата.
Едва ли бяха плод на фантазията му, безплътни, призрачни илюзии. Мястото на ръката му, където бе отхвръкнала капката кръв от първото чудовище, все още гореше болезнено. Змиите съскаха. Някои се свиха на кълбо, готови за нападение. Блеснаха остри зъби.
— Ричард, трябва се махаме оттук. Ела, дете!
Двамата се обърнаха и хукнаха да бягат, следвани от святкащите червени очи. Ричард усещаше плътния въздух около себе си. Всичко наоколо блестеше. Изведнъж Сестра Вирна изкрещя. Той се обърна и я видя паднала на земята, точно пред змиите. Тя скочи на крака и се опита да продължи напред, но не успя. За нея въздухът не беше плътен. Бе непробиваем. За миг тя остана смълчана. Успокои се. Сключи ръце пред гърдите си.
— Ричард, аз попаднах в капана на това заклинание. Не мога да се освободя. То ме позна и ме хвана. За мен вече е твърде късно. Спасявай се! Бягай! Без мен имаш шанс. Побързай! Върви!
Змиите явно бяха много повече, отколкото Ричард си мислеше в началото. Всичко наоколо гъмжеше от змии. Заобикаляха го. Той размахваше меча, за да ги сплаши, дори обезглави три от тях, които се бяха приближили твърде много. Обезглавените тела се сгърчиха на земята, миг след което се превърнаха в стотици огромни, лъскави черно-кафяви бръмбари, които плъпнаха във всички посоки. Някои се заизкачваха по крачола на панталона му. Той бясно разтърси крака, за да ги отдели от себе си. Всяко ухапване му причиняваше пареща болка. Тропна с крак. От мястото, където бяха лежали обезглавените змии, бълваха нови и нови бръмбари. Телата им сякаш бяха обвити в черупки. Те се блъскаха един в друг, стъпваха един над друг, при което се чуваше шум като от стъпки по сухи листа.