Опитвайки се да избегне хилядите бръмбари и да не настъпи някоя съскаща змия, той потъна обратно в искрящия въздух.
— Без теб няма да успея. Идваш с мен!
Той я сграбчи здраво и се хвърли с меча напред в плътния въздух. Отначало той поддаваше трудно, но след малко всичко наоколо избухна в искри, в светлина, сякаш струяща от огромен диамант. Чу се тътен. Светлината се стрелна към земята и с докосването си до нея угасна. Двамата преминаха през разрушената стена, освободени от силата на заклинанието. Тъмните фигури ги последваха. Змиите също. И бръмбарите. Ричард стисна меча си още по-здраво.
— Да се махаме оттук.
Тя направи две крачки и замръзна на място.
— Какво има?
— Не чувствам пътя — прошепна. — Ричард, не мога да усетя празните пространства между заклинанията. — Тя се обърна към него: — Ти чувстваш ли нещо?
Ричард поклати глава.
— Опитай! Ричард, опитай да вървиш натам, където опасността е по-малка!
Ричард тропна с крак, за да се отърве от бръмбарите, които се опитваха да се изкачат нагоре, и перна един от лицето си. От мястото, където беше паднало чудовището, продължаваха да бълват змии. Като вода от извор.
— Не мога. Чувствам опасност навсякъде. Всичко ми се струва еднакво. По кой път трябва да тръгнем?
Тя се вкопчи в полите на роклята си.
— Не знам.
Ричард чу вик. Познатият глас го накара да се обърне, преди да има време да помисли. Там, където от земята бълваха змии, стоеше Калан. Всеки сантиметър от тялото й бе покрит от гадините. Тя протягаше ръце към него.
— Ричард, помогни ми. Нали твърдеше, че ме обичаш. Моля те, Ричард! Не ме оставяй така! Помогни ми!
Той едва намери сили да проговори.
— Сестро Вирна, какво виждаш?
— Джедидайа — каза тя бавно. — Целият е в змии. Иска да му помогна. Дано Създателят се смили над нас!
— Ще е най-добре да го направи веднага.
— Не богохулствай!
Той насила отвърна очи от видението. Сграбчи Сестрата за ръка и я поведе надалеч от змиите. Опитваха се да заобикалят носещите се наоколо форми, както и змиите, но нямаше как да не стъпват върху бръмбарите. Ричард бе наясно, че сега, след като магията ги беше намерила, да се движат, без да знаят накъде, можеше да се окаже по-опасно от това да стоят на едно място. Въпреки това не можеше да накара краката си да спрат. Най-после стигнаха до парче земя, чисто от змии и бръмбари.
— Няма време. Не чувстваш ли нищо? Още ли не можеш да усетиш накъде е пътят ни?
— Не. Съжалявам, Ричард, аз се провалих, не успях да изпълня задълженията си, предадох Създателя. Обрекох и двама ни на смърт.
— Не още!
Ричард свирна на конете. Те пристигнаха в галоп, без да обръщат никакво внимание на черните форми наоколо. Бони го побутна с глава и той отстъпи крачка назад. Сестра Вирна хвана поводите на Джесъп и тръгна напред.
— Стой! — извика Ричард и яхна Бони. Разтърси крак, за да паднат и последните два бръмбара от крачола му. — Качвай се на коня. Бързо!
Сестра Вирна го погледна.
— Ричард, не можем да яздим конете. Нали ти казах? Те са само безсловесни твари, ще ни замъкнат отново сред бурята от заклинания. Не можем да ги управляваме без мундщуците на юздите.
— Сестро, нали каза, че си чела „Приключенията на Бони Дей“. Помниш ли онзи момент, когато тримата герои се опитват да спасят ранените и стигат до отровната река, която не може да се премине? Какво стана тогава? Бони, Джесъп и Джералдин им помогнаха да преминат. Трябва да се борим, Сестро! Качвай се бързо!
— Караш ме да направя нещо, което знам, че ще ни убие, само защото си прочел някакви глупости в една книга. Трябва да вървим пеша!
Бони разклати глава и запристъпва на място, готова всеки миг да се впусне в галоп. Ричард я задържа с юздата.
— Ти не знаеш пътя. Аз също не го знам. Ако останем тук, ще загинем.
— Тогава как би могло да ни спаси язденето!
Тя трябваше да дръпне юздата на Джесъп доста силно, за да го задържи на място. Вълнението на Бони бе подействало и на него.