— Ако имаше най-малка представа колко съм ти ядосана точно в този миг, Ричард, нямаше да си толкова доволен, че съм с теб. Приеми съвета ми сериозно. Ще си направиш голяма услуга, ако точно сега си държиш езика зад зъбите.
Той само поклати глава.
Тридесет и трета глава
— Трябва да отрежеш цялата ми ръка!
Зед дръпна надолу ръкава на небесносинята сатенена роба, закривайки раната, която упорито не искаше да заздравее, и зеленикавата плът наоколо.
— Няма да отрежа ръката ти, Ейди, колко пъти трябва да ти го повтарям.
Той остави лампата върху нощната масичка, инкрустирана със сребро. На плота се виждаше подносът с остатъци от агнешко задушено и черен хляб. Запъти се към прозореца и леко повдигна с тънкия си пръст тежките бродирани завеси. Хвърли поглед към тъмната улица, но през заскрежените стъкла не се виждаше почти нищо. През отворената двойна врата към външната стая нахлуваше топлина и светлина от запаления огън. Съседните стаи бяха сравнително тихи за толкова много посетители, повечето от които в момента се бяха събрали в трапезарията.
Независимо от лютата зима, „Рогът на овена“ развиваше добър бизнес. А може би именно заради нея. В такъв сняг и студ човек нямаше как да остане да нощува край пътя. А търговията не можеше да спре заради времето. Тази странноприемница, както и всяка друга в Пенверо, бе препълнена от търговци, коняри и какви ли не пътници.
Зед и Ейди имаха късмет да си намерят места за нощуване. А може би не те, а съдържателят на странноприемницата бе имал късмет. Задето се намериха хора, готови да платят баснословните суми за „най-хубавите стаи“. Исканата цена не интересуваше ни най-малко Зед. За един магьосник от Първия орден не бе проблем да направи необходимото количество злато. Проблемите му бяха от друго естество. Мястото, където скринът бе одраскал Ейди, не заздравяваше. Всъщност положението се влошаваше. Нямаше смисъл да се опитва повече да оправи нещата с магия. Именно в магията се състоеше проблемът.
— Слушай, старче. — Ейди седна в леглото и се подпря с лакти на възглавниците. — Това бъде единственият начин да ми помогнеш. Ти направи всичко възможно, уважавам усилията ти, но ако не спреш тази зараза, ще умра. Какво бъде една ръка в сравнение с живота ми. Ако ти нямаш достатъчно смелост, дай ми ножа и аз сама ще го направя.
Зед я погледна през рамо.
— В това, уважаема лейди, изобщо не се съмнявам! Но се страхувам, че това няма да помогне!
— Какво искаш да кажеш? — попита тя с дрезгавия си глас.
Зед взе парче месо от подноса и го пъхна в устата си, след това прихвана краищата на робата си и седна на леглото. Хвана я за здравата ръка, без да спира да дъвче. Изглеждаше крехка и чуплива, но Зед знаеше, че всъщност е по-здрава от желязо.
— Ейди, познаваш ли някой, който да е наясно какво трябва да се прави при подобни възпаления?
Тя не обърна внимание на въпроса му.
— Защо мислиш, че няма да помогне?
Зед я потупа по ръката.
— Отговори ми на въпроса. Познаваш ли някой, който да разбира от такива рани?
— Трябва да помисля, но ми се струва, че сред живите вече няма никой, който би могъл да се справи. Ти бъдеш магьосник! Кой би могъл да знае повече от теб? Магьосниците бъдат лечители — тя дръпна ръката си от неговата. — Защо мислиш, че няма да помогне, ако ми отрежеш ръката? — Тя млъкна за миг, после го погледна с широко отворени очи. — Вече бъде късно ли?
Зед стана и се отдалечи на няколко крачки. Сложи ръце на кръста и се замисли. Всъщност нямаше какво толкова да се мисли.
— Помисли, Ейди, и то добре! Това надхвърля моите умения. И е много сериозно.
Чу се как леглото изскърца, докато Ейди се наместваше назад върху възглавниците. Въздъхна уморено.
— Значи бъда мъртва! Поне духът ми бъде с моя Пел. Най-после. Трябва да продължиш без мен. Не губи повече време. И бездруго те забавих достатъчно, като останах в това легло толкова дни. Трябва да стигнеш до Ейдиндрил. Моля те, Зед, не искам да бъда виновна за онова, което ще се случи, ако не стигнеш навреме в Ейдиндрил. Иди да помогнеш на Ричард и ме остави да умра спокойно!
— Ейди, моля те, направи каквото ти казах! Мисли! Кой би могъл да ни помогне?
Твърде късно. Разбра, че току-що е направил грешка. Сведе глава напред, готов да посрещне онова, което знаеше, че ще последва. Чу как леглото отново изскърца.
— „Ни“?
— Исках да кажа…
Тя дръпна ръкава на робата му и го обърна към себе си. Смръщи чело. Дръпна го, за да го накара да седне на леглото до нея. На светлината на лампата очите й изглеждаха по-скоро розови, отколкото бели. Въпреки това той долавяше зеленикавия оттенък в тях.