— „Ни“ ли каза? — повтори тя. Този път гласът й беше дрезгав и изпълнен с гняв. — И се осмеляваш да се оплакваш за малките тайни, които една чародейка пази за себе си! Изплюй камъчето или ще те накарам да съжаляваш, че си ме взел със себе си!
Зед я погледна уморено. Всъщност все едно. Не можеше вечно да крие от нея. Дръпна нагоре ръкава на робата си. Плътта на ръката му над лакътя, точно там, където бе и нейната рана, беше на черни кръгове с големината на златни монети. От тях струеше същата зеленикава светлина, каквато се виждаше и по ръката на Ейди. Тя не реагира на гледката.
— За да лекуват хората, магьосниците използват магията на съпричастието. Ние поемаме в себе си болката, ядрото на болестта, раната. Всеки от нас е преминал през теста за болка, за да може да понесе онова, което взима от другия. Поддържаме силите си с дарбата. Пак с нея вдъхваме сили и на човека, комуто помагаме. Така даваме възможност на магията да поправи пораженията в тялото му. Хармонията вътре в нас коригира дисхармонията в човека до нас. Болката и нараняванията са нарушения, които магията може да поправи. — Той я погали по ръката. — В определени граници, разбира се. Все пак не сме ръката, която създава живот. Но от нея ни е дадена дарбата, която в подходящия момент може да помага на хората.
— Но защо ръката ти изглежда съвсем като моята?
— Болестта или раната не преминават в магьосника изцяло, пътят им е блокиран. Прехвърля се само болката и дисхармонията, за да можем да вдъхнем на пострадалия човек сила и изцеление. — Той дръпна обратно ръкава си. — Раната, оставена от ноктите на скрина, някак си се е промъкнала през бариерата.
Тя го погледна загрижено.
— Значи и двамата трябва загубим ръцете си!
Зед се опита да преглътне.
— Не, страхувам се, че това няма да помогне. Когато лекувам някого, аз винаги усещам къде точно се намира причината за болката му. — Той стана и се обърна с гръб към нея. — Заразата на скрина вече е пренесена в тялото ти. — Гласът му премина в шепот: — Също и в моето, разбира се.
Зед дочу приглушен смях, долитащ откъм трапезарията. През красивите, цветни килими проникваше весела музика. Някакъв бард редеше куплетите на неприлична песничка за принцеса, която станала сервитьорка. Баща й, кралят, решил да я ожени за принц, когото тя ненавиждала. След като се постарала да представи кандидата си като алчен крадльо, тя установила, че макар клиентите да я пощипват тук-там, предпочита да стане сервитьорка, вместо да живее в двореца. И се отдала на безгрижен живот, изпълнен с песни и танци.
Зад гърба му гласът на Ейди прозвуча меко и тихо.
— Бъдем в голяма беда, старче!
Зед кимна разсеяно.
— Наистина!
— Съжалявам, Зед, прости ми за това, което причиних и на двама ни.
Зед махна с ръка, за да я прекъсне.
— Станалото — станало. Не си виновна ти, скъпа лейди! Ако някой е виновен, това съм аз, задето използвах магията, без да помисля предварително. Ето как човек плаща, когато мисли със сърцето, а не с разума си.
Това е и цената за нарушаването на Второто правило на магьосника, добави той наум, но не каза нищо.
Извърна се, за да я погледне.
— Мисли, Ейди! Все е останал някой, който да знае какво трябва да се направи. Някой, който знае какво представлява скринът. Сети се за някоя от онези жени, при които си ходила, когато си искала да натрупаш познания за отвъдния свят. Колкото и малко да знае някой, би могъл да ми подскаже нещо, за да можем да се измъкнем от тази каша.
Ейди се облегна тежко назад върху възглавниците и смръщи чело замислено.
— Оттогава минаха много години, бях млада, а всички онези жени стари. По-стари, отколкото съм аз сега. Сигурно отдавна всички са умрели.
Зед се спря до леглото.
— Може би някои от тях са имали дъщери. Дъщери, които са наследили дарбата на майките си.
Очите на Ейди се спряха върху него, веждите й отскочиха нагоре. Внезапна усмивка озари лицето й.
— Да, една от тях, тази, която ми разказа най-важните неща за скриновете, имаше дъщери. — Тя се повдигна на здравата си ръка. — Три дъщери. — Усмивката озари цялото й лице. — И трите бяха родени с дарба. Тогава бяха още малки, но притежаваха дарбата. Сигурно са малко по-млади от мен. Ако майка им е живяла достатъчно дълго, сигурно ги е научила на всичко, което е умеела. Така бъде при чародейките.
Въпреки приглушената болка от чуждата магия в костите му Зед се оживи при думите й.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да намерим тези три жени. Къде живеят те?
Ейди потръпна и се смъкна надолу по възглавниците, дръпна завивката върху гърдите си.
— Никобарезе. В една отдалечена част на Никобарезе.