— Ами просто исках да споделя с теб чая си, Ахерн!
Зед наля едната чаша и я бутна към мъжа.
— Какво искате наистина, питам?
— Мислех си, дали случайно не търсиш работа.
— Имам си работа!
Зед сипа чай и на себе си.
— Така ли, каква?
Ахерн отново отпусна ръце, облегна се назад и изгледа изпитателно човека срещу себе си. Гледаше го право в очите. Само толкова. Носеше дълга дреха, набрана около масивните му рамене. Под нея се виждаше тъмнозелена вълнена риза. Гъстите му сиви коси почти покриваха ушите и явно отдавна не бяха виждали гребен и сапун. Набръчканото му, загоряло лице, бе обсипано с множество розови белези.
— Защо питаш?
Зед сви рамене и отпи от чая си.
— Струва ми се, че мога да ти направя много добро предложение — каза той, след което реши да изчака, преди да продължи. Сипа си още една чаша чай.
— Пренасям желязо от Тристен до ковачниците в Пенверо, понякога ходя и до Уинстед. Ние, Келтонците, правим най-доброто оръжие в Средната земя, както знаеш.
— Аз съм чувал друго!
Ахерн се намръщи. Зед сплете пръсти върху сребърната дръжка на бастуна.
— Разказвали са ми, че Келтонците правят най-добрите мечове не само в Средната земя, а и въобще, в трите земи.
Бардът подхвана нова песен за някакъв крал, който загубил гласа си и трябвало да пише всичките си заповеди. Но понеже никой от царедворците не знаел да чете, скоро загубил кралството си.
— Тежък е товарът ти за това време на годината.
Ахерн се опита да се усмихне.
— През пролетта е още по-лошо. В калта. Тогава става ясно кой е добър и кой само приказва.
Зед побутна отново към него пълната чаша.
— Добре ли върви?
Най-накрая Ахерн взе чашата.
— Достатъчно, за да си изкарвам прехраната.
Зед повдигна сложно изплетения камшик, оставен на пейката до Ахерн.
— Като те гледах отстрани, ми заприлича на човек, който умее да се справя с такива неща.
— Да управляваш конски впряг е сложна работа. — Той посочи с брада към мъжете в трапезарията. — Тия глупаци си мислят, че е достатъчно да размахваш камшика.
— Но ти не мислиш така, нали?
Ахерн разтърси едрата си глава.
— Аз размахвам камшика над главите на конете, за да привличам вниманието им, за да разберат, че искам нещо от тях. Моят впряг ме слуша, защото съм обучил конете си добре, а не защото изпитват страх от камшика ми. Ако пътят е труден, се опитвам да им покажа какво се иска от тях, а не се стремя да ги плаша. Има достатъчно тесни клисури, осеяни с кости — и на хора, и на коне. Не искам и моите да останат някъде там.
— Вижда се, разбираш си от работата.
Ахерн посочи с чашата си към претенциозните дрехи на Зед.
— А ти с какво се занимаваш?
— С овощни градини! — каза Зед и вдигна пръст нагоре. — Произвеждам най-вкусните плодове на света, сир!
— Искаш да кажеш, че притежаваш земя, а работниците ти произвеждат най-вкусните плодове на света — измърмори Ахерн.
Зед се усмихна под мустак.
— Точно така! Всъщност вече е така. Отначало не беше. Започнах съвсем сам. Трепах се с години. Грижех се за моите дръвчета ден и нощ, исках да отгледам най-вкусните плодове, които някога някой е опитвал. Много от дръвчетата ми изсъхваха. Дълги години нищо не се получаваше, често гладувах. Но накрая ми провървя. Събирах всеки грош и купувах земя. Копаех, засаждах, събирах, продавах — всичко сам! Малко по малко хората научиха, че моите плодове са най-вкусни, и започнах да се прочувам. През последните години започнах да наемам хора, които да работят за мен. Но и аз още работя. — Зед се облегна назад и се усмихна, доволен от току-що измислената история.
Ахерн му подаде чашата си за още чай.
— Къде са тези овощни градини?
— В Западната земя. Останах там, след като вдигнаха границата.
— А какво правиш тук?
Зед се наведе напред и заговори с по-тих глас.
— Виж, жена ми никак не е добре. И двамата сме вече стари и сега, когато границата падна, тя иска да види родната си земя. Там познава лечители, които могат да й помогнат. Нищо няма да пожаля, за да я спася! Тя е много болна и няма да може да продължи пътя на кон. Още повече по това време на годината. Така че търся някой, който да ни закара до родното й място, за да намери лечители. Ще платя колкото ми поискат. На всичко съм готов, за да ме заведе някой дотам.
Лицето на Ахерн поомекна.
— Къде трябва да отидете?
— Никобарезе!
Ахерн остави чашата си на масата. Част от чая се изплиска навън.
— Какво? — Той се огледа наоколо и притисна широките си гърди в ръба на масата. — В тая страшна зима, как я мислиш тая работа, човече?
Зед плъзна пръсти по ръба на чашата си.