Зед се разсмя.
— Тогава и аз ще поставя едно условие.
Ахерн вдигна глава.
— Ще трябва да кажеш на жена ми, че ти си поискал да не нося шапката.
Ахерн се захили.
— Дадено! — Усмивката му изчезна изведнъж. — Пътуването никак няма да е лесно, Рубен. Тия планини не се минават лесно. Имам добра карета. Купих я със спечелените пари от работата за Ебинисия. Мога да й закача плъзгачи. Така по-лесно ще се движим в снега. — Той забарабани с пръст по чашата.
— А сега — златото!
Пръстите на барда танцуваха по струните. Свиреше тъжна мелодия без думи. Всъщност всички присъстващи се поклащаха в ритъма на песента, прибавяйки своеобразен акомпанимент с пръсти по масите. Зед бръкна в джоба на дрехата си и извади двете кесии със сребърните монети. Гледаше към стаята, но всъщност не виждаше в нея. След това направи нещо, което напоследък често му се налагаше да прави. Насочи горещ поток магия към кесиите със сребърни монети и ги превърна в златни. Нима имаше друг избор? Да се провали в тази си мисия означаваше да позволи светът на живите да умре. Надяваше се, че това оправдава постъпката му, която, сама по себе си, беше доста опасна.
— Нищо на този свят не се постига лесно — измърмори Зед под мустак.
— Това пък какво беше?
— Казах, че знам, че това пътуване няма да е лесно. — Той побутна тъмнокафявата кесия със златни монети по масата. — Това ще го направи възможно. Сега получаваш двайсет, както се договорихме.
Ахерн отвори кесията, пъхна двата си огромни пръста вътре и започна да брои. През това време Зед тайничко огледа хората, които не преставаха да се наслаждават на храната, питиетата и музиката. Нямаше търпение да тръгнат към Никобарезе.
— Това някаква шега ли е?
Зед извърна глава към Ахерн, който взе една монета с два пръста и я хвърли през масата. Тя се завъртя и накрая глухо тупна върху плота. Зед не можеше да повярва. Изглеждаше като истинска. Само дето беше дървена вместо златна.
— Ами аз… такова… да, добре…
Ахерн изтърси другите жълтици в голямата си шепа и после ги върна в кесията.
— Тук са само осемнайсет. С две по-малко. Дървени не вземам.
Зед се усмихна и извади светлокафявата кесия от дрехата си.
— Извинявай, Ахерн! — Той прибра дървената монета от масата. — Изглежда, съм ти дал другата кесия, в която държа щастливата си монета. Никога не бих направил такова нещо, разбира се. Тази монета за мен е по-ценна и от злато. — Той погледна в другата кесия. Седемнайсет. Пак имаше две дървени. Все пак общо бяха деветнайсет. Мисълта му се луташе, за да намери някакво обяснение. Нима Мастер Хилман го бе измамил? Не, би било твърде недодялано. Да сложи монети от дърво и да иска да минат за златни би било доста наивно.
— Къде са ми другите две жълтици?
— О, да, да, извинявай. — Зед извади жълтиците и ги плъзна по масата към него.
Ахерн внимателно събра всичко в своята кесия и стегна връвчицата.
— Вече съм на твоите заповеди. Кога искаш да тръгнем?
Сребърните монети, превърнали се в дървени вместо златни едва ли имаха нещо общо с магьосника. Това можеше да се обясни. Някак си. Но фактът, че липсваха три монети. Че бяха изчезнали. Това нямаше никакво обяснение. Това определено го засягаше. До мозъка на костите.
— Искам да тръгнем колкото е възможно по-скоро! Веднага!
— Искаш да кажеш утре?
Зед грабна шапката си.
— Не, искам да кажа веднага! — Той погледна учудения мъж. — Жена ми не може да чака нито минута повече. Тя трябва да стигне до лечителите.
Ахерн сви рамене.
— Добре, но аз току-що пристигам от Тристен, трябва поне малко да поспя. Пътят ще бъде дълъг и труден.
Зед неохотно кимна.
— Първо ще трябва да разпрегна конете. Това ще отнеме няколко часа. Освен ако не накарам някой от тия тук да ви помогне.
— Не! — Зед тропна сърдито с бастуна си. — Няма да казваш на никого кога ще тръгваш. Дори не бива да разберат, че си заминал. — Зед млъкна, щом видя намръщеното изражение на Ахерн, и реши, че би било добре да каже нещо ободряващо.
— Първо ми казваш, че трябва да премина през проклетата земя с нейните магьосници и Изповедници, а сега и тайни. Струва ми се, че ти поисках малко пари. — Той събра краищата на дрехата си и установи, че му липсва едно копче. — Но пазарлъкът си е пазарлък. — Ще разпрегна конете и ще отида да купя някои провизии, след това ще дремна малко. Три часа преди зазоряване ще дойда да ви взема от тук. Утре по обед ще сме в Галеа!
— В конюшнята имам една кобила. Можем да я вземем. Преди да дойдеш за нас, вземи и нея. — Зед освободи мъжа с небрежно движение на бастуна си. — Три часа преди зазоряване!
Мисълта му беше другаде. Оказа се по-сериозно, отколкото бе предполагал. Беше изключително важно да получат помощ в най-скоро време. Може би от жената в Никобарезе с трите дъщери, която вероятно ги е понаучила на нещо. Или може би от някой по-наблизо. Може би щяха да имат късмета да намерят помощ, без да е необходимо да изминават целия тоя ужасен път. Всяка минута им беше ценна.