— Разбира се, че си права, Ейди. Чакат ни неотложни проблеми.
Тя го удостои с една от своите характерни усмивки.
— Радвам се, че бъдеш достатъчно умен да се вслушаш в мъдростта.
Зед усети остра болка в тила и се опита да раздвижи мускулите си.
— Наистина ли предполагаш, че жената с трите дъщери е знаела нещо за заразата? Пътят е прекалено дълъг, за да си позволим разкарването само заради надеждата.
— Тя остана да учи със Сестрите на светлината дълги години. Те я харесаха и искаха да остане при тях, да стане Сестра. Но тя не беше фанатичка като тях и в крайна сметка предпочете да се прибере у дома. Не знам точно колко дълго остана да учи при тях. Каквото и да са знаели Сестрите за заразата, са й го казали, а тя със сигурност го е предала на дъщерите си. И колкото и да не ти харесва, сега те са в Никобарезе.
Зед видя, че Ейди отново дръпна одеялото към раменете си, и затвори прозореца. След това приклекна пред камината, сложи шепа подпалки, над които подреди няколко цепеници, които взе от една кофа встрани до огнището. Тъкмо щеше да използва магия, за да запали огъня, когато размисли и наместо това използва лампата.
— Зед, приятелю мой — каза Ейди с тих, нежен глас. — Не бъда Сестра на светлината. Знам, че този въпрос те гризе отвътре.
Зед наистина се питаше точно това.
— А ако беше — попита той, без да се обърне към нея, — щеше ли да ми кажеш?
Ейди мълчеше. Зед погледна през рамо и видя, че тя се усмихва.
— Сестрите на светлината държат изключително много на честността. Но според тях лъжата в името на Създателя е съвсем в реда на нещата.
Огънят тръгна добре. Зед приседна на леглото до нея, но не отвърна на усмивката й.
— Това не ме утешава особено.
Ейди го потупа по ръката
— Зед, ще бъда честна докрай с теб. Наистина бъда задължена на някои от тях за нещата, които направиха за мен, но се заклевам в душата на моя мъртъв Пел: не бъда Сестра на светлината. Никога не бих ги оставила да затворят момче, което притежава дарбата, и да го държат като пленник стотици години, защото знам, че толкова продължава обучението на магьосниците при тях. Никога не бих допуснала едно момче да бъде взето и обучавано по техните методи. Повярвай ми.
Зед приглаждаше ресните на килима с върха на ботушите си.
— Знам, че не си от тях, скъпа госпожо. Просто се побърквам само като си представя какво правят тези жени с родените с дарба момчета. Докато аз бих могъл да им покажа удоволствието от способностите им. Това е дарба. А те я третират като проклятие.
Тя погали опакото на ръката му с пръст.
— Виждам, че си си купил страхотен бастун.
Зед изсумтя.
— Направо изтръпвам, като си помисля колко ще ми вземе Мастер Хилман за него.
— А осигури ли ни транспорт?
Зед кимна.
— Един мъж на име Ахерн ще ни закара. По-добре се опитай да поспиш малко. Ще дойде да ни вземе три часа преди зазоряване.
Зед я погледна с усмивка.
— Ейди, докато стигнем в Никобарезе и се оправим, мисля, че е по-добре да бъдем много внимателни с използването на магията. И двамата. За да нямаме нови неприятности!
— Тук на сигурно място ли сме?
Една нежна ръка се протегна от мъглявината и я погали успокоително по бузата.
„На сигурно място си, Рейчъл. И двамата сте на сигурно място. Сега и завинаги. В безопасност сте.“
Тя се усмихна. Чувстваше се в безопасност. Повече от всякога. Не така, както се чувстваше обикновено с Чейс, а така, както се бе чувствала единствено в прегръдките на майка си. Никога преди не си бе спомняла майка си. Но сега си я спомни съвсем ясно. Спомни си нежните ръце, които я притискаха с любов към гърдите. Ужасният страх, който изпитваше непрекъснато, откакто се опитваха да догонят Ричард, започна да изчезва. Непосилната тревога за това дали ще успеят да го настигнат или не. Ужасът на хората, които се бяха опитали да ги спрат, битките, които беше водил Чейс, страшната гледка на кръвта, която беше видяла с очите си, цялата тази кръв… всичко започна да изчезва. Докато стоеше на брега на искрящото езеро, ръцете отново се протегнаха към нея. Заедно с тях усети как някой й се усмихва нежно и успокоително. Ръцете й помогнаха да разкопчае мръсната си, потна рокля и да я съблече. Потръпна при допира на плата до одрасканото по рамото й. Беше станало, когато един мъж, който ги преследваше, я бе ударил. Усмихнатото лице посърна, щом видя раната на рамото й. Нежен глас зашепна успокоителни думи. Светлите ръце я погалиха по рамото, а щом се отделиха от нея, раната я нямаше. Болката също.
„По-добре ли е така?“
Рейчъл кимна.
— Да, чудесно е. Благодаря ти!
Ръцете свалиха обувките и чорапите й. Тя седна на топлата скала и потопи крачета в топлата вода. Колко хубаво е да се изкъпеш, да се отървеш от прахта и потта! Ръцете отново се протегнаха и се опитаха да свалят огърлицата от врата й. Но веднага след това се отдръпнаха.