„Не можем да махнем това нещо. Трябва да ни помогнеш.“
През приятната топлина и сигурността на прекрасната земя наоколо, през удобството и спокойствието, които беше открила, през желанието й да направи онова, което нежният глас й нашепваше, тя чу още един. Гласа на Зед, който й припомняше, че не бива да дава Камъка на никого, по никаква причина. Че е изключително важно да го пази като очите си. Каквото и да стане. Тя вдигна поглед от водните кръгове, които правеше с краката си.
— Не знам как се сваля! Не може ли да остане така?
Усмивките се появиха отново, още по-нежни.
„Разбира се, че може, Рейчъл, щом така желаеш. Щом това ще те направи щастлива.“
— Искам да остане така. Това ще ме направи щастлива.
„Тогава нека бъде така. Сега и завинаги, ако пожелаеш.“
Тя се усмихна на сигурността и спокойствието и потъна в топлата вода. Беше толкова хубаво. Рееше се бавно. Чувстваше, че всичките й мъки падат заедно с прахта от телцето й. От време на време сигурността и спокойствието й се сменяха от чувство на тревога и неясен страх, но радостното усещане надделяваше и се засилваше все повече. Тя протегна ръце в чистата топла златиста вода и заплува към другия край на езерото, където си спомни, че бе останал Чейс. Откри го, потънал във водата почти до шията. Беше затворил очи и на лицето му грееше щастлива усмивка.
— Татко?
— Да, дъще — прошепна Чейс, без да отваря очи.
Рейчъл заплува около него. Той вдигна ръка и тя се гмурна под нея. Чудесно бе да чувства ръката му около раменете си. Това я успокояваше още повече.
— Татко, трябва ли някога да напуснем това място?
— Не, казаха, че можем да останем завинаги.
Детето се сгуши в Чейс.
— Толкова съм щастлива.
Тя заспа. Никога не бе спала по-пълноценно и дълбоко. Беше спокойна и защитена, не знаеше колко дълго бе спала. Когато се облече, дрехите й бяха чисти и изглеждаха като нови. Дрехите на Чейс също светеха от чистота. Затанцува в кръг с другите деца, чиито гласове и смехове огласяха всичко наоколо. Тя също започна да се смее, щастлива както никога преди. Когато огладняха, двамата с Чейс седнаха на тревата и се нахраниха до насита с всякакви вкусотии. Около тях продължаваха да се носят лъчезарните топли лица. Когато се измори, отново заспа — най-безгрижния сън през живота й. Най-после беше намерила спокойствие. Щом й се доиграеше, при нея идваха куп деца. Деца, които я обичаха. Всички я обичаха. И тя обичаше всички. Понякога се разхождаше сама. Слънцето просветваше през високите дървета. Вятърът полюшваше тревата по зелените поляни. Понякога се разхождаше с Чейс, който държеше ръката й. Толкова се радваше, че го вижда спокоен. Повече нямаше да се бие с никого. Той също беше на сигурно място. Казваше й, че най-после е намерил спокойствие. Понякога, докато се разхождаха, той й показваше горите, където според думите му бил израснал. Където си бил играл, когато бил колкото нея. Тя блажено се усмихваше на спокойствието в очите му. Обичаше го и мисълта, че и той, както и тя, най-после е намерил покой, я изпълваше с неизмеримо щастие.
Вдигна очи и тънките й устни се разтегнаха в лека усмивка. Не беше чула нито звук и нямаше нужда да се взира в тъмнината. Знаеше, че той е там, от другата страна на вратата. Знаеше откога е там.
Все още с кръстосани крака, тя леко се издигна с помощта на въздушна възглавница и се понесе над сламения под.
Прекършените ръце на момчето се олюляха покрай тялото му. Безжизнено, то се отпусна върху ръката й. В другата тя стискаше статуйката. Тя отпусна крака и докосна пода. Тялото на момчето се плъзна надолу и главата му се удари в пода с глух шум. След това изтропаха и безжизнените му ръце и крака. Дрехите му бяха мръсни. Отвратена, тя избърса ръце в полите си.
— Защо не влезеш, Джедидайа? — гласът й отекна в каменните стени. — Знам, че си тук, няма смисъл да се криеш. — Тежката врата бавно се открехна и една тъмна фигура се плъзна в стаята, осветена само от една-единствена свещ. Той спря и мълчаливо се загледа в очите й, в които портокаловата светлина бе започнала да избледнява, докато станат много светлосини с виолетови отблясъци.
Погледът му се спря върху статуйката в ръката й.
— Собственичката й ме изпрати да намеря това. Иска си я обратно.
Леката усмивка се появи отново.
— Нима? — Тя сви рамене. — Е, аз и бездруго свърших с нея. — Подаде му я. — Засега.