Джедидайа повдигна вежда.
— И какво искаш да ти бъде изработено?
Тя плъзна ръце по вътрешната страна на бедрата му.
— Ще говорим за това по-късно. — Усмихна се на това колко бързо отвърна той на докосването й.
— Сигурно си самотен, откакто Маргарет замина надалеч. Много самотен. Мисля, че имаш нужда от приятел, който да те разбира. Знаеш ли, Джедидайа, че мъжкият Хан ми помогна да разбирам по-добре мъжете? Сега те виждам в нова светлина. Мисля, че ще бъдем много специални приятели. Като специален приятел ще получиш награда, преди да си изпълнил задачата си. — Тя насочи магията си към него и я фокусира там, където беше необходимо. Усмивката й стана още по-широка, а главата й се отпусна назад.
Той затвори очи и простена. След малко се чу тежкото му дишане. Плъзна ръце по гърба й. Притисна я към тялото си и впи устните си в отворената й уста. Тя блъсна мъртвото тяло, за да не им пречи, и се излегна върху покрития със слама под.
Тридесет и шеста глава
Лакомецът бавно се приближаваше към Ричард. Стрелата дебнеше едрата тъмна глава да се повдигне. Зад лявото си рамо чу ниско ръмжене.
— Тихо! — изсъска Ричард.
Малкият млъкна. Главата на лакомеца се повдигна. Стрелата изсвистя във въздуха. Малкият проследи движението на стрелата, като не преставаше да подскача нетърпеливо.
— Чакай! — прошепна Ричард. Зверчето замръзна на място. Стрелата намери целта си и се чу глух шум. Малкият изсумтя от радост. Разтвори криле и заподскача още по-високо. Извърна глава към Ричард, който се наведе и го тупна с пръст по носа.
— Добре, но да ми върнеш стрелата.
Съгласявайки се бързо, малчото се вдигна във въздуха. Ричард се взря в слабата утринна светлина и видя как зверчето се спуска яростно към поваленото животно, като че ли то можеше да му избяга. Размаха нокти във въздуха. Тъмният силует се сниши над земята с прибрани крила и се нахвърли върху плячката с грухтене и ръмжене, яростно разкъсвайки мъртвата плът. Ричард извърна глава от не особено приятната гледка и погледна просветляващото небе. Сестра Вирна скоро щеше да се събуди. Въпреки протестите й, че не е необходимо, той продължаваше да стои на пост. Сестрата най-накрая отстъпи, но той знаеше, че му е ядосана. Откакто предния ден излязоха от Долината, бе още по-ядосана. Беснееше мълчаливо.
Ричард хвърли поглед към малкото и видя, че все още яде. Как беше успял да ги последва през Долината на изгубените, това не можеше да си обясни. Знаеше, че е грешно да му осигурява храна, но се чувстваше отговорен за него. Всяка нощ, когато заставаше на пост, зверчето идваше при него и Ричард му улавяше нещо за храна. Мислеше, че няма да го види повече, след като стигнаха до Стария свят, но малчото беше успял по някакъв начин да ги последва. Беше изключително привързан към Ричард. Докато той стоеше на пост, малкият му приятел се хранеше с него, играеше си с него, спеше в краката му. То инстинктивно гледаше да стои далеч от Сестрата, никога не й се показваше. Ричард беше сигурен, че ако знаеше за него, щеше да се опита да го убие. Може би и малкото зверче го чувстваше по някакъв начин. Ричард непрекъснато се изненадваше от интелигентността му. То учеше много по-лесно от всяко друго животно, което беше виждал. Калан му беше казала, че късоопашатите змейове са много умни същества. Сега сам можеше да се убеди в правотата й. Беше напълно достатъчно да му покаже нещо веднъж и малкият го запомняше и разбираше. Вече разбираше дори думите на Ричард и се опитваше да му подражава, макар и не особено успешно. Все пак някои от звуците, които издаваше, наподобяваха думи.
Не знаеше какво да прави с малчото. Мислеше, че може би трябва да го прогони, да го научи сам да ходи на лов, но нищо не се получаваше, зверчето продължаваше да го следва където и да отиде, независимо от опасностите. Може би беше прекалено малък, за да може да се справя сам с живота. Може би беше разбрал, че Ричард е единствената му възможност да продължи да живее. Може би го смяташе за своя втора майка. Всъщност Ричард не искаше зверчето да си отиде. Бяха се сприятелили, докато вървяха заедно из пущинаците. То го даряваше с искрена обич, никога не го критикуваше и никога не му възразяваше. Беше му хубаво с приятел до себе си. Дали и зверчето изпитваше същото?
Плясък на крила го изкара от размислите му. Малкият тупна на земята пред него. Беше пораснал значително, откакто Ричард го откри — почти два пъти. Не искаше да мисли колко голям ще стане. Надяваше се, че тогава сам ще се грижи за себе си. Да ловува за такова огромно животно нямаше да е лесна работа. След като поизчисти муцуната си от кръвта, зверчето погледна Ричард с противна кървава усмивка и пусна пред него стрелата. Ричард посочи зад рамото си.