Ричард замълча. Накрая реши, че не й вярва, но че няма желание да спори повече с нея. Имаше и други неща, за които искаше да я разпита.
— Изписа ли вече оная малка книжка? Скоро не съм те виждал да пишеш вътре.
— Изпратих съобщение вчера, че сме преминали през Долината. Нямаше какво друго да пиша, това е всичко. В книгата има магия, която изтрива старите съобщения. Изтрих всичко, освен две страници. С онова, което добавих вчера, страниците станаха три.
Ричард откъсна залък хляб.
— Коя е Прелатът?
— Тя отговаря за Сестрите на светлината. Тя е… — Сестрата присви очи. — Никога не съм я споменавала пред теб. Откъде знаеш за съществуването й?
Ричард близна трохите от дланта си.
— Прочетох за нея в книжката ти.
Ръката й се стрелна към колана, за да потърси книжката. Беше на мястото си.
— Чел си личните ми бележки. Нямаш право! Ще…
— Тогава беше умряла.
Сестра Вирна сви устни, а той продължи.
— Когато те убих… добре де, убих твоето привидение, книгата падна на земята. Прочетох какво пише вътре.
Тя стисна зъби.
— Имаше само две изписани страници, точно както в истинската книга. Преди да излезем от Долината и да добавиш третата, бяха само две.
Тя го погледна. Той продължаваше да дъвче.
— Просто привидения, Ричард!
Той вдигна очи.
— На едната страница пишеше: „Аз съм Сестра на светлината, натоварена с грижите за това момче. Тази задача е извън всякакъв разум, ако не напълно неизпълнима. Настоявам да ми бъдат разтълкувани указанията. Настоявам да ми бъде обяснено от коя инстанция идват те. Ваша в служба на светлината, Сестра Вирна Совънтрийн.“ На другата пишеше: „Ще правиш онова, което ти е заповядано. В противен случай ще понесеш последствията от действията си. Никога повече не си позволявай да искаш обяснение за заповедите на Двореца. Собственоръчно: Прелатът.“
Лицето на Сестрата отново загуби цвета си.
— Не е твоя работа да четеш нещо, което принадлежи на друг.
— Казах ти вече — тогава беше умряла. Какви указания са ти били дадени, та толкова много си се ядосала?
Лицето й постепенно почервеня.
— Това са процедурни въпроси. Не би могъл да го разбереш. Пък и изобщо не е твоя работа.
Ричард повдигна вежда.
— Не е моя работа ли? Твърдиш, че само се опитваш да ми помогнеш, макар че си ме взела за затворник, а отгоре на това казваш, че не е моя работа! Нося тая яка около врата си, нараняваш ме с нея, можеш дори да ме убиеш, а ми казваш, че не е моя работа. Искаш да изпълнявам нарежданията ти, да ги приемам на доверие, макар че тази вяра е разклатена от всяко ново нещо, което откривам. И пак ми казваш, че не е моя работа. Твърдиш, че привиденията, които съм видял, не принадлежат на реалността, макар да открих, че е точно така. И това също не е моя работа, така ли?
Сестра Вирна мълчеше. Гледаше го, без да показва чувствата си. Гледаше го, помисли си той, като бръмбар в кутийка.
— Сестро Вирна, би ли ми отговорила на един въпрос?
— Стига да мога!
Той протегна крака и се опита в тона му да няма враждебност.
— Когато ме видяхте за пръв път, бяхте изненадани, че съм мъж, а не дете.
— Точно така. В Двореца има хора, които усещат, когато се роди някой с дарба. Но ти беше скрит от нас, затова ни отне много време да те намерим.
— Но нали ми каза, че си прекарала повече от половината си живот извън двореца, за да ме търсиш. Щом си прекарала двайсетина години в търсене, как си могла да очакваш, че ще съм дете? Би трябвало да предположиш, че ще съм пораснал. Освен ако не си знаела, че съм бил роден и не си започнала да ме търсиш много преди някой в Двореца да е усетил съществуването ми.
Тя отговори с глух, едва доловим глас, внимателно подбирайки думите си.
— Прав си. Това се случва за пръв път досега.
— Тогава какво ви е накарало да тръгнете да ме търсите, след като никой още не е бил усетил, че се е родил човек с дарба?
Тя продължи внимателно да обмисля отговорите си.
— Нямахме представа кога точно ще се родиш, но знаехме, че това ще стане. Така че ни изпратиха да те търсим.
— Откъде знаехте, че трябва да се родя?
— За теб се говореше в едно пророчество.
Ричард кимна. Искаше му се да научи повече за това пророчество, защо в Двореца са решили, че той е толкова важен, но не желаеше да изгуби нишката, по която вече бе тръгнал.
— Значи сте знаели, че може да минат много години, преди да ме откриете, така ли?
— Да. Ние не знаехме кога точно ще се родиш. Можахме да стесним вероятното време в рамките на няколко десетилетия.
— Как стана изборът на Сестрите, които бяха изпратени да ме търсят?
— Избра ни Прелатът.
— Вие нямате глас в това, така ли?