Тя се стегна, сякаш всеки миг очакваше на врата й да вържат клуп, но не се стърпя и отново изрази на глас онова, в което вярва.
— Ние служим на Създателя. Нямаме причина да възразяваме, когато ни е поставена задача. Този Дворец е създаден единствено в помощ на родените с дарбата. Да бъде избрана да спаси някой, който притежава дарбата, е наистина огромна чест за всяка Сестра.
— Значи никоя Сестра преди това не е трябвало да изгуби толкова години от живота си за спасението на роден с дарбата?
— Точно така. Досега не съм чувала да е отнемало повече от година. Но аз знаех, че в този случай издирването може да продължи десетилетия.
Ричард се усмихна победоносно. Пое дълбоко въздух.
— Сега разбирам.
Тя присви очи.
— Какво разбираш?
— Разбирам, Сестро Вирна, защо се отнасяш с мен по този начин. Разбирам защо през цялото време сме в борба един с друг, защо непрекъснато се държим за гушите. Разбирам защо ме презираш, защо ме мразиш!
— Не те мразя, Ричард! — Тя изглеждаше като човек, попаднал в капан, чиято врата ще хлопне всеки миг зад гърба му.
Ричард кимна и хлопна тази врата.
— Напротив, мразиш ме, и аз не те обвинявам за това. Разбирам те. Трябвало е да напуснеш Джедидайа заради мен.
— Ричард, не си позволявай да ми говориш с…
— Презираш ме заради това, а не заради случилото се с другите две Сестри. Всичко е заради Джедидайа. Ако не е трябвало да тръгнеш да ме търсиш, и досега да си с него. Щяхте да прекарате заедно тези двайсет години. Ти си пожертвала любовта на живота си, за да изпълниш омразна за теб задача. Изпратили са те. Не си имала друг избор, освен да изпълниш дълга си, който ти е коствал любовта и евентуалните деца. За всичко това съм виновен аз и затова ме мразиш.
Сестра Вирна не помръдваше. Не можеше да каже нито дума. Накрая прошепна едва.
— Ти наистина си Търсач.
— Съжалявам, Сестро Вирна!
— Не е нужно, Ричард! Ти дори не знаеш какво говориш! — Тя бавно взе заека от огъня и го погледна с невиждащи очи. — Да приключваме със закуската. Чака ни път.
— Добре. Но искам да помислиш за това, Сестро. Не съм виновен аз. А Прелатът. Би трябвало да спреш да ме обвиняваш.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но само извади кожения мях с водата и дълго пи. Когато свърши, задъхано избърса с ръкав мокрите си устни. Леденият й поглед се спря върху очите му.
— Скоро, Ричард, ще стигнем в Двореца. Но първо ще трябва да минем през владенията на един много опасен народ. Сестрите имат споразумение за преминаване с тях. Ще трябва да направиш нещо за тях. Задължен си, иначе ще си имаме много неприятности.
— Какво трябва да направя?
— Трябва да убиеш някого за тях.
— Сестро Вирна, казах ти вече. Няма да…
Тя го прекъсна с ръка.
— Този път няма да ти позволя да развъртиш брадвата над главата си, Ричард — прошепна тя. — Нямаш представа до какво би могло да доведе това. — Тя се изправи на крака. — Приготви конете. Тръгваме.
— Няма ли да закусиш? — попита Ричард.
Тя не му отговори, само мина покрай него.
— Във всеки спор участват поне двама души, Ричард. Ти винаги си ми сърдит за нещо, възразяваш на всичко, което ти кажа. Презираш ме. Мразиш ме, защото мислиш, че аз съм тази, която е сложила яката около врата ти. Но не съм аз и ти го знаеш. Калан те накара да я сложиш. Заради нея носиш Рада’Хан. Ако не беше тя, сега нямаше да си с мен и да ме мразиш толкова. Но искам да помислиш за това, Ричард, че за всичките ти беди не съм виновна аз. А Калан. Може пък да е имала сериозна причина да поиска това от теб. Може би го е направила заради теб. При всички положения би трябвало да спреш да ме обвиняваш.
Ричард се опита да преглътне, но не можа.
Тридесет и седма глава
През гъстите дървета, разпрострели се чак до билото на планината, се процеждаше кървавочервената светлина на залеза. Зелените й очи се взираха в добре прикритите предни постове. Разстоянието помежду им е доста голямо, помисли си тя. В противен случай досега да са я забелязали. Мерна дългите прави редици от палатки, които заемаха почти цялата долина. Най-много пет хиляди души, каза си тя. Конете бяха завързани вляво от нея, близо до каруците с припаси. В далечината се виждаха тоалетните, скрити в снега. Кухненските каруци бяха спрени между войниците и продоволствените каруци. Лагерът се приготвяше за нощта. Над палатките на командирите се развяваха пъстри бойни знамена. Това май беше най-подредената армия, която някога е виждала. Галеанците имаха вкус към реда.
— Изглеждат добре — каза тихо Чандален. — За мъже, които скоро ще бъдат изклани.
Двамата братя се изкикотиха нервно в знак на съгласие. Калан кимна разсеяно. Тази сутрин успяха да видят армията, която тези мъже се опитваха да настигнат. За разлика от Галеанците, които наблюдаваха сега, онези не бяха нито спретнати, нито чисти. Редиците им не бяха стройни и подредени. И предните им постове не бяха разположени на такова голямо разстояние един от друг. Въпреки това Чандален и братята успяха да пробият достатъчно навътре, за да може тя да види онова, което я интересуваше, да прецени броя им. Най-вероятно бяха около петдесет хиляди. Калан въздъхна дълбоко и от устата й излезе малко бяло облаче, което се понесе из студения въздух.