Един от офицерите даваше нареждания на войниците си. Мъжете се метнаха по конете си. Калан чуваше виковете им зад гърба си. Един светкавичен поглед назад я убеди, че около трийсетина ездачи са по петите й. Встрани от офицерските палатки никой не знаеше какво става и гледайки галопиращите ездачи, повечето мъже мислеха, че това е просто част от пиянските забавления в лагера. Никой не се опита да я спре. Мъже, палатки, огньове, копия, забити в снега, коне, каруци… Всичко се размазваше пред очите й. Ник продължаваше да тича и нищо не бе в състояние да го смути. Втурна се през насъбраните мъже и във въздуха полетяха зарове и монети. Минаваше като вихър през въжетата на палатките, които падаха зад него, препречвайки пътя на преследвачите им. Коне и ездачи падаха на земята, уплашени войници се разбягваха настрани, за да не попаднат на пътя на разбеснелия се кон. Калан забеляза меч, закачен отстрани на една каруца, и когато минаха покрай нея, успя да го измъкне. Галопирайки покрай палатките, тя режеше въжетата с меча. Разсече задницата на един кон, който се изпречи на пътя й. Заслепен от болка, той започна да цвили ужасено и да се мята във всички посоки. Това изплаши останалите коне и те се втурнаха, като се блъскаха в прътите със закачените на тях фенери. Огънят бързо угасваше в снега. Мъже, спасили се от копитата на Ник, правеха опити да смъкнат Калан от седлото. Тя насочваше меча към гърдите им и продължаваше да лети напред. Дръжката на меча тръгна да се изплъзва от ръката й. Тя се наведе напред и го хвана точно когато Ник стигна до края на лагера. Преследвачите не бяха много близо, но приближаваха. Изведнъж Калан се оказа свободна, галопираща през снежното поле, далеч от лагера. Видя собствените си следи под бледата лунна светлина. Якият кон препускаше през снега все едно из сухо равно поле. Най-накрая стигна до дърветата и тя хвърли поглед през рамо. На не повече от три минути разстояние зад нея препускаха петдесетина мъже.
Тридесет и девета глава
— Сега върви бавно! — предупреди го тя, щом усети как едното му копито се подхлъзва. — Назад! Обърни се назад, момче, хайде!
Долу в ниското се чуваха преследвачите й. Някой, може би от офицерите на Д’Хара, сърдито крещеше с пълно гърло, приканвайки войниците си да побързат да не я изпуснат. Чуваше се как мъжете подвикват на конете си да бързат. Щом стигнеха полето, щяха да пуснат конете в бесен галоп. Тя леко дръпна юздите. Ник вдигна копитото си от леда и запристъпва назад по тясната пътека между заснежените дървета. Откри дългия клон с формата на чатал, забит в снега така, както го бе оставила край двата огромни смърча. Измъкна го и заудря тежките заснежени клони. Рамото още я болеше от тежкото копие. Докато Ник вървеше заднишком между дърветата по пътеката, по която бе дошъл, тя държеше дългата пръчка над главата му и удряше с нея клоните. Загубили товара си, те скачаха нагоре, а снегът образуваше снежна завеса зад нея и още по-важно, посипваше се по следите долу, като ги закриваше напълно. Тя бутваше тук-там по някой клон, снегът заличаваше пътя и всичко изглеждаше съвсем естествено, сякаш вятърът е разлюлял клоните и те са изпуснали тежестта си, която се е посипала по земята. Мислено благодари на Ричард, който я бе научил да заличава следите си. Беше й обещал да я направи истински горски водач. Сърцето й се сви от болка за него. Беше сигурна, че той не би одобрил отчаяния риск, който тя поемаше, използвайки наученото от него. Но не биваше да позволи тези мъже да я проследят до лагера на момчетата от Галеа. Не беше изключено някой от преследвачите да се върне и да съобщи какво има наблизо и тогава всички тия млади мъже щяха да бъдат избити. Ако никой от тях не се върне, ще мине доста време, преди да пратят нови преследвачи. Ако изобщо го направят. А дори и да го направят, вече ще е твърде късно. Тя отдавна ще е преминала проходите, през които беше дошла. Постоянният вятър там щеше да е заличил всичко зад нея. Така преследвачите нямаше да могат да разберат къде е потънала. От другата страна на планината се спускаха безброй пътеки и пътечки и те нямаше да знаят по коя е поела. Останалите мъже в лагера щяха да са спокойни, че другарите им все някога ще успеят да я хванат. Предстоящото ново нападение вероятно бързо щеше да измести мислите за нея. Приглушеното тропане на копитата на Ник я измъкна от мислите й и едва сега тя осъзна какво всъщност прави. Преследвачите бяха стигнали до полето и набираха скорост. Тя упорито си проправяше път между дърветата, разклащаше клоните, надвиснали над пътеката и засипваше следите си, връщайки се обратно встрани от пътеката, която си беше избрала. Преследвачите бяха по петите й. Тя се излегна напред и като прегърна врата на Ник, зашепна едва доловимо в ушите му, които се наостриха към звука на гласа й.