— Тихичко сега, Ник. Моля те, не вдигай никакъв шум! — Тя пак го погали по изпотения врат. — Добро момче! Тихичко!
Струваше й се, че всички ще чуят ударите на сърцето й, което биеше бясно. Преследвачите вече я настигаха. Както се движеха по пътеката, точно пред нея изведнъж се подадоха между дърветата вляво на няма и десетина метра разстояние, препускащи бясно. Тя затаи дъх. Скрита между дърветата отвъд фалшивата пътека, която бе направила, за да ги заблуди, тя чуваше трополенето на копита по леда. Беше извела следите си към брега на стръмно скалисто поточе, което, тук-там замръзнало, се спускаше към пропаст. Поточето не беше голямо, но тъй като беше замръзнало, стичащата се отгоре вода се наслагваше върху леда и това го правеше по-широко. Там нямаше сняг, само гладка повърхност от хлъзгав лед. От момента, в който мъжете се покажеха между дърветата, до ръба на пропастта ги деляха не повече от двайсетина крачки. При шеметната скорост, с която се движеха, и при заледената повърхност нямаха почти никакъв шанс да спрат навреме. Долу ги очакваше бездънна пропаст. Ако беше равно, конете може би щяха да успеят да забият подковите си в леда и да спрат по-лесно. Но не беше. Нямаха никакъв шанс. Калан чу как ужасените животни се опитват да спрат, но огромните им туловища не можеха да бъдат спрени от железните подкови, които нямаше за какво да се захванат. Ездачите, метнали се на гърбовете им без седла, за миг се превърнаха в безпомощни пътници. Тъй като мъжете непрекъснато окуражаваха конете си с крясъци, войниците отзад нямаше как да разберат, че виковете им вече не изразяват гняв, нито пък насърчават животните, а са изпълнени с нечовешки страх. Идващите отзад се блъскаха в другарите си отпред, премятаха се един през друг. Без седла, само с по една юзда в ръката, без железните бойни мундщуци, които използваха обикновено, ездачите не можеха да ги управляват по начина, по който бяха свикнали, и биваха безнадеждно отнасяни напред. Някои подскочиха на гърбовете на конете си, виждайки какво става пред тях, но не им достигна нито време, нито разстояние. Нямаше спасение. По-задните коне се препъваха и падаха връз другите, които вече бяха паднали, отчаяно опитвайки се да спрат преди ръба на пропастта. Но нямаше за какво да се закачат. Изсипа се водопад от жива плът. Калан стоеше неподвижна, сложила на лицето си маската на Изповедник, заслушана в крясъците на хора и коне, които се смесваха в един общ вой и бавно заглъхваха в бездната. Всичко свърши за броени секунди. Повече от петдесет мъже заедно с конете си намериха смъртта си. Когато всичко утихна, Калан скочи на земята и отиде да огледа. В сумрака тя успя да различи петната кръв по леда. Кръв от изпотрошени крака и размазани черепи. Не се виждаше нито един оцелял. Тъкмо се обърна да си върви, когато чу отчаян стон, идващ някъде отдолу. Тя извади ножа си и внимателно се промъкна към мястото, откъдето се чуваше звукът. Към ръба. Хвана се за един як дънер и надзърна надолу. Горската растителност се бе вледенила. На няколко метра по-надолу стърчаха замръзнали клони. В един от тях имаше вкопчени пръсти. Мъжът, комуто принадлежаха, се опитваше да се изкачи по скалата. Той с мъка търсеше опора в гладката повърхност. Беше толкова хлъзгаво, че нямаше никакъв шанс. Калан стоеше на върха, стиснала здраво дънера, и гледаше отчаяните му опити да се спаси. По леда пръскаха капки вода, които се стичаха по лицето и косите му и мокреха униформата му на войник от армията на Келтон. Зъбите му тракаха. Той погледна нагоре и я видя, осветена от луната.
— Помогни ми! Моля те, помогни ми!
Не беше по-възрастен от нея. Тя го изгледа съвсем безчувствено. Имаше красиви големи очи, по които жените сигурно са въздишали. Не и девойките от Ебинисия.
— В името на добрите духове, помогни ми!
Калан се наведе над пропастта.
— Как се казваш?
— Хуон! Казвам се Хуон! Моля те, помогни ми!
Тя легна върху леда, закачи се с крак за заплетените корени и хвана един як клон от смърча. С другата си ръка се протегна надолу, но не можа да стигне до него.
— Ще ти помогна, Хуон, но при едно условие. Аз съм се клела да не проявявам милост към никого. Ако хванеш ръката ми, ще освободя силата си и тя ще проникне в теб. Ще бъдеш мой завинаги. Ще живееш, но като докоснат от Изповедник. Ако си мислиш, че можеш да ме дръпнеш заедно с теб в пропастта, преди да успея да използвам магията си, трябва да ти кажа, че се лъжеш, защото ако съществуваше и най-малка възможност за това, нямаше да ти предложа ръката си. Докосвала съм повече мъже, отколкото мога да преброя. Няма да ти стигне времето. Ще бъдеш мой.