Той примигна, ледените пръски се стичаха в очите му, които гледаха Калан.
Тя протегна ръка към него.
— Отсега нататък, Хуон, край на досегашния ти живот. Ще оцелееш, но няма да си същият. Такъв, какъвто си сега, повече няма да те има. Ще бъдеш мой.
— Моля те — прошепна той. — Помогни ми да изляза. Няма да ти причиня зло, ще те оставя да вървиш по пътя си, кълна се! Часове ще ми трябват, за да стигна пеша до лагера, а през това време ти вече ще си много далеч. Моля те, помогни ми да изляза от тук!
— Колко хора си чувал в Ебинисия да се молят за живота си? Колко от тях пощади? — Думите й бяха студени като леда, върху който беше легнала. — Аз съм Майката Изповедник, обявих безмилостна война на Императорския орден. Клетвата ми ще бъде в сила, докато умре и последният от вас. Избирай, Хуон, смъртта или моята сила. Два начина да загубиш себе си.
— Онези в Ебинисия получиха онова, което заслужаваха. По-скоро бих докоснал ръката на Пазителя, отколкото да се оставя да ме омърсиш с твоята проклета магия. Добрите духове никога няма да ме приемат, ако съм докоснат от теб — устните му с последно усилие се изкривиха в усмивка. — Ще отида при Пазителя заедно с теб, Изповедник!
Той отпусна пръстите на ръката си и потъна в мрака.
Докато яздеше обратно към Галеанските доброволци, тя си мислеше за нещата, които й наговориха Ригс, Карш и магьосникът. Мислеше и за магическите същества, които обитаваха Средната земя. Представяше си красивата земя на нощните дребосъчета, осеяна със зелени поляни, потънали сред вековни, далечни гори, където дребосъчетата се събираха по здрач, за да потанцуват сред дивите цветя като мънички щастливи светулки. Беше прекарала много нощи из тези места, легнала по гръб в тревата, докато те се носеха над нея. Разговаряха за истинските неща, еднакви за всички същества: за мечти и надежди, за любов. Мислеше си и за съществата, които населяваха Дългото езеро — полупрозрачни създания, които едва се забелязваха, сякаш телцата им бяха от течно стъкло или от вода, която беше техният дом. Калан никога не беше разговаряла с тях, но много пъти ги беше наблюдавала под лунната светлина — създания без гласове, но с които тя някак си се разбираше и на които бе обещала закрилата си. Мислеше си и за шептящите дървесни хора, с които беше разговаряла по време на едно невероятно красиво преживяване — тайнствено и страховито, но в същото време изпълнено със спокойствие и нежност. Шептящите дървесни хора бяха свързани в едно тяло чрез корените си, които се сливаха под земята. Когато говореха, говореха едновременно, като че не бяха отделни хора, и в същото време всеки си имаше име, човек можеше да се обърне към всеки поотделно. Общество, съставено от много същества, които в същото време бяха едно. Да отрежеш дърво на това място означаваше да причиниш болката от смъртта на всички тези същества. Те не можеха да се освободят от връзката си с всички останали. Ако някой отидеше в тяхната земя и отрежеше макар и едно дърво, това означаваше мъчение за всички. Калан вече ги бе виждала да страдат. От болезнения им вой дори звездите можеха да заплачат. Имаше и други магически създания. Магия имаше и в някои хора. Понякога бе трудно да се постави границата между магическите същества, които не бяха човеци, и човеците, в които има магия. Някои хора в Средната земя бяха отчасти магически създания или може би в магическите създания имаше по нещо човешко. Това бяха очарователни и странни създания, много стеснителни. Съществуваха всякакви форми на магия. От най-простите, населяващи Виещите пещери, които можеха да направят така, че да виждаш през скала, до народи като Калните, които притежаваха магия, която можеше да прави едно-единствено нещо. Като Майка Изповедник тя отговаряше за всички тези същества, както и за още много други. Пак като Майка Изповедник бе поискала закрила за тези магически места, така че нито един народ да не тръгне срещу тях. Това беше споразумение между Изповедниците и магьосниците, което бе в сила вече хиляди години. Създания на мрака, както ги нарече Ригс. Така наричаха магическите създания в „Кръвта на братството“, защото много от тях се появяват само през нощта. По тези причини „Кръвта“ ги свързваше с мрака на Пазителя на мъртвите. „Кръвта на братството“ смяташе, че магията помага на Пазителя да упражнява своето влияние върху света на живите. Те бяха по-тесногръди и безразсъдни от всеки друг. Смятаха за свой свещен дълг да изпратят в света на мъртвите всеки, когото заподозрат, че служи на Пазителя. А това означаваше всеки, който не е съгласен с техния начин на мислене и не се подчинява на законите им. В някои от страните „Кръвта на братството“ беше извън законите. В други, като Никобарезе, те бяха насърчавани и дори платени от Короната.