Мъжете се раздвижиха и въздухът оживя от гласове и стъпки. Единият от двамата лейтенанти разкопча дрехата си и започна да дава нареждания на войниците около себе си.
— Лейтенант Слоун!
Той вдигна поглед, след като войниците, на които бе дал нареждания, се заеха да ги изпълняват.
— Заеми се с предните постове и съгледвачите. Искам на всеки от твоите хора, който знае как се прави вар, да бъде осигурено всичко необходимо. Ще трябва да намерите някакви големи каци.
Странните й нареждания не предизвикаха никакъв въпрос.
— Да, Майко Изповедник!
— Виж дали малките каруци с бирата и храната са готови, но не ги пускай, докато не ти наредя.
Лейтенантът се удари с юмрук в гърдите и без никакъв коментар или въпрос се отдалечи.
Калан имаше чувството, че няма да може да се задържи на краката си нито секунда повече. Беше толкова изморена след безсънната нощ, изпълнена с езда, след всичко, което бе свършила със сковано от страх сърце. Едва държеше очите си отворени. Рамото, под което бе стискала тежкото копие, я болеше. Мускулите на краката трепереха от усилието да се задържи права. Бе изтощена не само физически, но и умствено. Болеше я не само при мисълта за мащабното решение да обяви война от името на цялата Средна земя, но и от факта, че се бе наложило да моли страстно тези момчета да жертват живота си, залагайки срещу това само честната си дума. Това изпиваше допълнително силите й. Макар времето да се бе затоплило необичайно, тя потръпна в кожената си наметка.
Капитан Райан пристъпи към нея. Чандален, Приндин и Тосидин бяха застанали край каруцата и наблюдаваха. Капитан Райан се усмихна леко.
— Харесва ми!
Той скочи пръв и й подаде ръка. Тя не я пое и скочи сама от каруцата, както бе направил той, и повече с късмет, отколкото със сила, успя да се задържи на краката си. Не можеше да приеме протегнатата му за помощ ръка. Не и сега, не и когато се канеше да направи подобно нещо.
— А сега, капитане, ще ви дам заповед, която няма да ви хареса особено. — Тя погледна сините му очи. — Искам да изпратиш хора след Мозъл и онези, които тръгнаха с него. Изпратете достатъчно, за да сте сигурен, че са си свършили работата.
— Работата!?
— Те трябва да бъдат убити. Изпрати войници със заповед да се направят, че искат да се присъединят към хората на Мозъл. Така няма да предизвикат подозрение. След тях изпрати и кавалерия, в случай че решат да побягнат в гората. Щом ги обкръжат, да ги изтребят до крак! Те са седемдесет и шест души. Да преброят труповете и да се убедят, че всички са мъртви. Никак няма да ми хареса, ако някой от тях успее да избяга. Дори един-единствен…
Очите му се разшириха.
— Но, Майко Изповедник…
— Не го правя за удоволствие. Това е заповед. — Калан се обърна към тримата Кални. — Приндин, тръгни с хората, които той ще избере. Трябва да си сигурен, че онези, които си тръгнаха, са избити до последния човек.
Приндин кимна. Той разбираше много добре целта на неприятното задължение, знаеше защо е принудена да го направи.
Капитан Райан изпадна в паника.
— Майко Изповедник… аз познавам тези мъже, те са били с нас много дълго време. Каза им, че са свободни да си отидат. Ние не можем…
Тя сложи ръка на рамото му. Райан изведнъж осъзна заплахата от силата на Изповедник.
— Правя всичко необходимо, за да спася живота ви. Ти се закле да се подчиняваш на заповедите ми. — Тя леко се наведе напред. — Вярвам, че няма да се присъединиш към тези седемдесет и шест.
Най-накрая той кимна и тя свали ръката си от рамото му. В очите му се четеше всичко. От тях струеше омраза.