— Не знаех, че убийствата ще започнат със собствените ни хора — прошепна той.
— Грешиш. Започваме с враговете.
Капитан Райан посочи сърдито към прохода.
— Те тръгнаха в противоположната на Ордена посока.
— Ти да не мислиш, че биха тръгнали натам под твоя поглед? Разбира се, че ще заобиколят. — Калан се обърна и тръгна към палатката, която бяха оставили за нея.
Капитан Райан, последван от Чандален, Приндин и Тосидин, тръгна след нея, все още опитвайки се да й противоречи.
— Щом си толкова загрижена, защо тогава им каза, че могат да си вървят. Защо не остави войниците да ги убият тук пред всички, когато се канеха да го направят?
— Защото трябваше да дам възможност на всички, които искат да се отрекат от нас, да го направят.
— Какво те кара да мислиш, че всички предатели са си тръгнали? Между нас може да има още шпиони и убийци.
— Да, много е възможно. Но засега нямам доказателства за това. В момента, в който разбера нещо такова, ще накажа всеки по същия начин. — Калан спря пред палатката. — Ако мислиш, че правя грешка, искам да ти кажа, че не си прав. Но дори и да е така, това е цената, която трябва да бъде платена. Ако ги пуснем да си отидат и дори само един от тях ни предаде, тогава още тази нощ всички може да загинем в капан. А умрем ли ние, няма кой да спре Ордена. Поне още известно време. Тогава колко хиляди ще загинат, капитане? Ако тези мъже са невинни и аз правя ужасна грешка, седемдесет и шест невинни хора ще загинат. Ако съм права, ще спася живота на няколко хиляди. Получи заповедите ми, върви да изпълниш дълга си!
— Нали не очакваш от мен да ти простя това някога? — каза капитан Райан с ярост, която дори не се опитваше да прикрие.
— Не. Очаквам от теб само да изпълняваш заповедите ми. Не ме интересува дали ме мразиш, капитане, интересува ме дали ще изпълниш дълга си.
Той стисна зъби в безсилен гняв. Калан разтвори палатката.
— Капитане, толкова съм изморена, че едва стоя. Имам нужда от няколко часа сън. Докато спя, искам пазачи пред палатката си.
Той я изгледа.
— А как ще си сигурна, че между тях няма да има враг? Те могат да те убият, докато спиш.
— Възможно е, но един от тези тримата ще отмъсти за моето убийство.
Капитан Райан потръпна и се огледа, спирайки поглед върху тримата Кални. В гнева си беше забравил, че са тук. Чандален повдигна вежда.
— Най-напред бих сложил клечки в очите на онзи, който й посегне, за да съм сигурен, че ще вижда онова, което ще направя с него.
Лейтенант Хобсон се приближи с паница в ръка.
— Майко Изповедник, нося ти малко задушено. Помислих си, че сигурно ще имаш нужда от малко храна, от нещо топло.
Калан едва намери сили да му се усмихне.
— Благодаря ти, лейтенант, но съм толкова изморена, че едва стоя на краката си. Можеш ли да запазиш храната топла, докато се наспя?
— Разбира се, Майко Изповедник!
Капитан Райан погледна с бялото на очите си усмихнатия лейтенант.
— Имам работа за теб, Хобсон!
— Два часа — каза Калан. — После ме събудете. През това време имате достатъчно време, за да си свършите работата — Тя влезе в палатката и се строполи направо на земята. Намери една завивка и я хвърли върху краката си. С кожената пелерина се зави презглава. Останала сама и на тъмно, тя потрепери.
Точно в този миг почувства, че би дала живота си, за да я гушне Ричард. Поне за пет минути.
Четиридесет и първа глава
Калан тъкмо целуваше Ричард и го притискаше в прегръдките си, изпълнена със спокойствие и радост, когато я стреснаха някакви крясъци. Ричард изведнъж изчезна. Натежалите й ръце увиснаха празни.
Тя бутна настрани завивката си, като в първия миг не можа да разбере къде се намира. След малко чу гласа на капитан Райан, който подаде глава в палатката.
— Колко време… — измърмори Калан, — колко време съм спала? — Тя отхвърли завивката.
— Около два часа. Навън те чакат.
Пред входа на палатката тя видя група войници, между които лейтенант Хобсон с мъртвешки бледо лице. В средата стоеше Мозъл с вързани ръце и крака, от двете страни го държаха войници. Очите му се въртяха в паника. Той се опита да каже нещо, но устата му беше вързана и нищо не му се разбра. Калан погледна капитан Райан. Той стоеше с ръце, пъхнати в колана.
— Помислих си, Майко Изповедник, че би искала лично да екзекутираш този мъж, след като ти нанесе такава обида. — Райан протегна ножа си към нея. Калан не му обърна внимание, а се насочи към войниците, които държаха Мозъл.
— Пуснете го и се дръпнете настрани! — Тя все още имаше чувството, че спи, но не беше сън. Нямаше друг избор. Пристъпи напред и хвана Мозъл за ръката. Той застина за миг, след това се опита да се дръпне назад. Но вече не можеше да избяга. Тя го докосваше. Прогонила сънливостта, тя възпламени силата си. Дори не помисли за онова, което щеше да направи само след миг. Нямаше възможност за избор. Беше решила. Трябваше да го направи.