Калан се усмихна.
— Има само един мъж на този свят, който може да ми попречи да направя каквото съм си наумила. И това не си ти. — Тя се засмя тихичко. — Всъщност сигурна съм, че ако знаеше какво се готвя да направя, той щеше да се опита да ме спре на всяка цена.
Райан не можа да потисне любопитството си.
— Мъж ли? Твоят другар?
Калан поклати глава.
— Тогава онзи, когото си решила да избереш за свой другар?
Калан въздъхна, стоплена от спомена.
— Не. Онзи, за когото ще се омъжа. Или поне се надявам да се омъжа. Той ми направи предложение. — Тя се усмихна, виждайки изуменото лице на капитана. — Казва се Ричард. Той е Търсачът.
Райан изправи гръб, едва поемайки си дъх.
— Ако питам нещо, което не бива, само ми кажи. Мислех, че всички Изповедници използват силата си… Мислех, че магията ти… Не предполагах, че Изповедниците могат да се… омъжват.
— Наистина не могат. Но Ричард е специален човек. Той притежава дарбата и моята сила не може да го нарани.
Капитан Райан най-после се усмихна.
— Това ме радва. Наистина се радвам за теб, Майко Изповедник.
Калан повдигна вежда.
— Но ако някога го срещнеш, да не си посмял да му кажеш и думичка за това… че сме се правили на духове. Той има доста особени възгледи за тези неща. Ако му кажеш, че си ме пуснал да тичам гола между хиляда от твоите войници, със сигурност ще загубиш главата си! — Калан се засмя на тревожното изражение на лицето му. — Капитане, трябва ми меч.
— Меч ли! Значи имаш намерение и да се биеш!
Тя се наведе към него.
— Капитане, ако аз отида там гола и онези войници решат, че могат да посегнат на честта ми, ще трябва да се защитавам, нали? А как бих могла да го направя, ако нямам меч?
— Добре, разбирам. — Той се замисли за миг. Някаква идея озари лицето му и след малко изтегли меча си от ножницата. Хвана дръжката с две ръце — беше старинен меч, много фина изработка. — Този меч ми беше подарен лично от принц Харолд, когато станах офицер. Той каза, че това е мечът на неговия баща и че Крал Уиборн му го е подарил. Разбира се, Кралят има много мечове и много от тях е подарявал на славни воини след битките. Сигурно не е чак толкова скъп, колкото аз си мисля. Но за мен ще бъде голяма чест, ако ти го вземеш. Мисля, че е справедливо, след като си дъщеря на Крал Уиборн. Струва ми се, че няма да е зле да носиш неговия меч в битката. Може би в него има магия или нещо друго, което да те пази.
Калан внимателно вдигна меча.
— Благодаря ти, Брадли. Този меч означава много за мен. Ти грешиш, той има огромна стойност. Ще го нося с гордост. Но няма да го задържа за себе си. Когато свършим и замина за Ейдиндрил след няколко дни, ще ти го върна. Тогава ще имаш меч, носен не само от Краля, но и от Майката Изповедник.
Брадли се усмихна широко, доволен от думите й.
— А сега, би ли сложил постове около палатката. След което искам да отидеш да събереш хилядата мъже с мечове.
Той се усмихна и удари с юмрук в гърдите си.
— Разбира се, Майко Изповедник.
Когато Калан влезе в палатката, той извика трима от войниците си и им нареди с най-сериозното си изражение:
— Докато Майката Изповедник се къпе, ще пазите никой да не се доближава, ясно ли е?
— Тъй вярно, капитане — отговориха тримата в един глас.
Вътре в горещата палатка Калан свали кожената наметка и подпря на бъчвата меча на баща си. След това се съблече. Беше толкова изморена, че направо й прилоша. Стомахът й се повдигаше на пристъпи. Главата й се въртеше и тя с мъка потисна гаденето. Прокара ръка през бялата вода. Беше топла като във истинска вана. Но не беше вана. Прекрачи през ръба на бъчвата и се отпусна във гладката като коприна бяла вода. Гърдите й се повдигнаха в млечния басейн. За няколко минути тя отпусна ръце върху стените на бъчвата, затвори очи и си представи, че е в гореща вана. Толкова й се искаше наистина да е така. Но не беше. Беше нещо, което прави, за да държи едни мъже нащрек, а други да убива. Щеше да е в бяло като Майката Изповедник, но този път без роклята си, която бе носила винаги досега. Повдигна меча на баща си, долепи дръжката между гърдите си и отпусна острието върху тялото си — върху корема и между краката. Разтвори леко бедра, за да не оставят следи върху острието и скръсти глезени. След това затисна носа си със свободната ръка, затвори очи, пое си дълбоко въздух и се потопи.
Четиридесет и втора глава
Ричард и сестра Вирна вървяха през тъмния и влажен, усоен и потискащ тунел от зеленина, който се спускаше надолу с плавния наклон на пътя, водещ към изкусителните и натрапчиви далечни звуци на много флейти. Клоните се накланяха под тежестта не само на собствените си листа, но и на растения от всякакъв вид, които се виеха около и над тях. Помежду им висяха фини завеси от белезникав мъх, които закриваха и малкото празно пространство между дърветата и не позволяваха да преминава почти никаква светлина. Ниските стени от двете страни на пътя, очевидно построени да го предпазват от тази буйна растителност, всъщност бяха погълнати от нея и постепенно се бяха превърнали в плътна зелена маса, изпълнена с живот, който са били създадени да държат настрана. От фугите в каменните блокове стърчаха растения, пълзящи по целите стени, тук-там разрушаващи гладката повърхност, тук-там съборили по някой камък, който оставаше да виси под странен ъгъл, тъй като гъстата мрежа от растения под него не му позволяваше да падне на земята. Всичко това придаваше на стените вид на жертва на зловещ хищник.