Имаше само едно място, незасегнато от буйната горска растителност — там, където бяха наредени човешките черепи. Най-отгоре, на равни интервали от по около метър, поставени всеки върху собствен каменен постамент, грижливо почистени, облещили празните си очи и показали зъбатите си усмивки, се виждаха безброй черепи. Ричард отдавна бе престанал да ги брои. Любопитството и ужасът му не успяха да надделеят над упоритото мълчание, което цареше между него и Сестрата. От последния им скандал беше изминало доста време, през което не си бяха проронили нито дума. Пак оттогава той престана да спи в лагера при нея и предпочиташе да оползотворява времето, което му оставаше след стражата, като ловува или спи до Грач. Сърдитото мълчание на Сестра Вирна този път не го интересуваше. Вече нямаше намерение да е онзи, който винаги отстъпва. Двамата бяха постигнали мълчаливо споразумение да гледат във всички посоки, но не и един към друг.
Пътят изведнъж просветля, стана по-широк и в далечината се мярна някаква пирамида. Ричард смръщи чело, опитвайки се да разбере какво го кара да вижда онова, което му се струваше, че стои пред погледа му — нещо като бледожълта пирамида на петна, от двете страни на която се виждаха по няколко по-тъмни ивици, разположени на равни разстояния. Прецени, че е около три пъти по-висока от нивото, на което се намира той на гърба на Бони. Когато приближиха, видя, че постройката е изградена изцяло от кости. Човешки кости. Бледожълтото, изпъстрено с петна, се получаваше от черепите, а по-тъмните ивици от двете страни бяха от костите на ръце и крака. По негова преценка имаше десетки хиляди черепи, идеално подредени. Докато минаваха покрай пирамидата, не откъсна поглед от нея.
Сестра Вирна не показваше, че е забелязала нещо. Отвъд огромната пирамида широкият път извеждаше към платото на мрачен, обвит в мъгла град, разположен сред гъста гора. На изравнената горна част на хълма, където се намираше градът, нямаше нито едно дърво. Също като прилежно обработените ниви, покрай които бяха минали преди по-малко от час. Те очевидно бяха подготвени за сеитба. Земята беше прясно разорана, бяха поставени плашила, които щяха да влязат в употреба по-късно, когато нивите бъдат засети и над тях закръжат птици. Все още бе зима, а хората се канеха да сеят. На Ричард му се видя малко странно.
Огромният град, лишен изцяло от буйната зеленина околовръст, вместо да създава чувство за широта и простор, внушаваше усещане за затвореност и тъмнина дори повече, отколкото обраслия тунел, ограждащ пътя. Сградите бяха четвъртити, с кафеникави олющени фасади и плоски покриви. Близо до покривите и на нивото на всеки етаж от стените стърчаха подпорни греди. Имаха малки прозорци, по не повече от един на стена. Бяха различни по височина, но най-високите не надвишаваха четири етажа. Нямаше нито една различна като архитектура и стил. Различаваха се само по височина. По-далечните сгради и небето бяха премрежени от мъгла и пушек. Градският площад представляваше равно място с кладенец по средата и бе единствената разгърната площ в града. Свършваше рязко в тесни, тъмни улички, оградени от двете страни с гладки, високи стени, символ на празнотата, която могат да създадат човешките ръце. Много от сградите бяха свързани със своеобразни мостове на по-високите етажи, което правеше уличките да изглеждат като мрачни тунели. Където нямаше мостове, между прозорците бяха опънати простори, отрупани с пране. Някои от улиците бяха павирани, но повечето тънеха в кал, разкашкана от мръсна вода. Из тях вървяха хора, облечени в безцветни, развисени дрехи, джапаха боси из калта, стояха със скръстени ръце или седяха пред къщите си на групички. Жени, придържащи с една ръка на главите си стомни с вода, се отдръпваха настрани, за да сторят път на трите коня. Те отиваха към или се връщаха от кладенеца, вървейки мълчаливо и без да показват какъвто и да е интерес към Ричард и Сестра Вирна.