Свирепите зъби пуснаха ръката му.
— Но ти си магьосник.
— Точно затова ме взеха като затворник. Жената, с която пътувам, ме води на едно място, наречено Дворец на пророците. Тя твърди, че магията ще ме убие, ако не отида там.
— Ти пътуваш с някоя от вещиците, така ли? От голямата каменна къща на вещиците?
— Тя не е вещица, но в нея също има магия. Сложи на врата ми тази яка, за да ме накара да тръгна с нея.
Очите на Ду Чайлу се спряха върху яката му.
— Ако ме пуснеш да си отида, Мадженди няма да ти позволят да преминеш през земята им, за да стигнеш до голямата каменна къща.
Ричард се усмихна.
— Надявах се, че ако ти помогна да се върнеш при твоя народ, ще ни позволите да преминем през вашата земя и може би ще ни помогнете да стигнем до Двореца.
На устните й се появи усмивка.
— Можем да убием тая вещица!
Ричард поклати глава.
— Не убивам хора, освен ако не съм принуден да го направя. Пък и това няма да ни помогне. За да махна яката от врата си, трябва да стигна до Двореца. Не го ли направя, ще умра.
Ду Чайлу отвърна глава. Ричард чакаше, докато тя плъзна поглед из килията си.
— Не знам дали казваш истината, или просто искаш да ми прережеш гърлото. — Тя нежно постави ръката си там, където преди малко го бе захапала. — Но ако ме убиеш, все едно — и без това нямам никакъв шанс за спасение. Така поне няма повече да ме яхват ония гадни кучета. Ако казваш истината, тогава ще бъда свободна, но ще трябва да търсим начин да избягаме. Все още сме в територията на Мадженди.
Ричард й смигна.
— Имам план. Можем поне да опитаме.
Тя се намръщи насреща му.
— Можеш да направиш това с мен и те ще бъдат доволни и ще те пуснат да стигнеш до Двореца. Няма да ти направят нищо. Нима не се страхуваш, че в противен случай ще те убият?
Ричард кимна.
— Да, но повече се страхувам от това, че мога да прекарам остатъка от живота си със спомена за красивите ти очи и с мисълта, че съм могъл да ти помогна.
Тя го изгледа косо.
— Ти може и да си магьосник, но хич не си умен. Всеки умен човек би помислил първо за собствената си сигурност.
— Аз съм Търсачът.
— Какво е това Търсач?
— Дълга история. Но предполагам означава, че правя най-доброто, на което съм способен, за да възтържествува правдата, за да бъде направено най-правилното нещо. В меча има магия, която ми помага в търсенето на истината. Нарича се Меч на истината.
Тя въздъхна дълбоко и накрая отново отпусна главата си в скута му.
— Опитай тогава или ме убий. Така или иначе бях обречена на смърт!
Ричард я потупа по мръсния гол гръб.
— Стой мирно!
Той посегна към врата й и хвана здраво яката. С другата си ръка, с която държеше меча, ръката, през която напираше да излезе магията, той нанесе мощен удар. Металът се разцепи със силен трясък. По стените се посипаха стружки. Едно доста голямо парче се завъртя във въздуха и накрая тупна тежко на земята. Настъпи тишина. Той не смееше да си поеме дъх, надявайки се някой от металните късове да не й е прерязал гърлото. Тя се изправи. С широко отворени очи плъзна ръка към врата си. След като не намери следи от наранявания, лицето й грейна в широка усмивка.
— Няма я! Ти махна яката от врата ми, а главата ми все още си е на мястото!
Ричард се престори на засегнат.
— Нали ти казах, че ще го направя. А сега трябва да изчезваме. Хайде!
Той я поведе обратно през стаите, откъдето бе дошъл. Стигнаха до предпоследната стая, където четиримата мъже чакаха търпеливо. Вдигна пръст към устните си, за да й покаже, че трябва да пази пълна тишина и да чака, докато се върне за нея. Тя кръстоса ръце под голите си гърди.
— Защо? Искам да дойда с теб. Нали каза, че няма да ме оставиш тук.
Ричард въздъхна.
— Ще отида да ти намеря някакви дрехи. Не можеш да тръгнеш така… — Той махна с ръка, без да довърши изречението си.
Тя отпусна ръце и се погледна.
— Защо? Какво ми има? Не съм чак толкова грозна за гледане? Мнозина са ми казвали…
— Що за народ сте вие! — прошепна той разпалено. — Откакто миналата есен напуснах родината си, срещнах повече голи хора, отколкото през целия си живот дотогава! И нито един от тях не изглеждаше поне малко…
Тя се ухили.
— Лицето ти е червено.
Ричард изръмжа през зъби.
— Чакай тук!
Без да сваля усмивката от лицето си, тя отново скръсти ръце.
— Ще чакам.
Щом Ричард влезе в стаята, четиримата мъже скочиха на крака. Той не им остави време за въпроси.
— Къде са дрехите на жената?
Те се спогледаха объркани.
— Нейните дрехи? За какво са ти…
Ричард пристъпи застрашително към тях.