— Знам, Ричард, но това само влошава нещата, защото става въпрос за едно и също нещо. — Тя отпусна ръце и се загледа в огъня. След малко бръкна в торбата си, закачена на седлото и извади парче сапун. — Ще приготвя нещо за ядене. — Тя метна сапуна към Ричард. — Ду Чайлу има нужда от баня.
Ду Чайлу скръсти ядосано ръце.
— Докато бях прикована с верига към стената, онези кучета, които идваха да ме яхат, не ми предложиха вода нито веднъж, така че сигурно мириша ужасно.
Сестра Вирна клекна над торбата и продължи да рови из багажа си.
— Не исках да те обидя, Ду Чайлу. Просто си помислих, че ще искаш да измиеш мръсотията на онези мъже от себе си. Ако бях на твое място, предполагам, най-много на този свят бих желала да отмия усещането от ръцете им върху плътта си.
Раздразнението на Ду Чайлу угасна.
— Ами, разбира се, че бих искала! — Тя грабна сапуна от ръката на Ричард. — А пък ти миришеш на животното, което яздиш. Или ще се изкъпеш, или не желая да стоя близо до теб и ще те изпратя да ядеш някъде другаде.
Ричард се усмихна.
— Ако остане малко сапун, след като се изкъпеш ти, може и аз да се поизмия.
Когато Ду Чайлу тръгна към езерото, Сестра Вирна тихичко го извика. Той я изчака, докато тя извади от торбата си канче за готвене.
— През последните три хиляди години хората от нейния народ са убивали всеки роден с дарбата, до когото са могли да се доберат. Сега няма време да ти давам уроци по история. — Тя го погледна в очите. — Старите навици се връщат в ръката по-лесно от нож. Не се обръщай с гръб към нея. Рано или късно тя ще се опита да те убие.
От тихия й шепот кожата му внезапно настръхна.
— Ще се опитам да запазя живота си, Сестро, за да можеш да ме заведеш в Двореца и най-накрая да се отървеш от отвратителното си бреме. — Ричард забърза към езерото и настигна Ду Чайлу, която вървеше между тръстиките.
— Защо нарече тази рокля „молитвена“?
Ду Чайлу разпери ръце, оставяйки вятърът да развее ивиците плат, висящи от роклята й.
— Това са молитви.
— Кое? Ивиците плат ли?
Тя кимна.
— Всяко едно е молитва. Когато вятърът ги развява, те се носят с него и всяко изпраща по една молитва към духовете.
— И за какво се молиш?
— Всяка от тези молитви е една и съща, идва от сърцето на човека, който ми я е дал. Те всички са за това да ни бъде възвърната земята.
— Вашата земя ли? Но нали сме във вашата земя?
— Не. Тук живеем, но това не е нашата земя. Преди много години нашата земя е била отнета от магьосниците. Те са ни прогонили тук.
Двамата стигнаха до брега на езерото. Лекият вятър правеше вълнички по повърхността на водата. Близо до тревистия бряг вълничките ставаха повече и по-нагъсто.
— Магьосниците са ви отнели земята? Къде се е намирала тя?
— Отнели са земята на нашите предци! — Ду Чайлу посочи към Долината на изгубените. — Земята от другата страна на Мадженди. Бях тръгнала натам заедно с молитвите ни, за да попитам духовете дали ще могат да ни помогнат да си върнем земята. Но Мадженди ме хванаха и не успях да занеса молитвите ни на духовете.
— Как духовете ще успеят да ви върнат земята?
Тя сви рамене.
— Древните думи казват само, че трябва да изпращаме по един от нас всяка година в нашата земя, за да се моли на духовете. Така и правим. Все някой ден земята ще ни бъде върната! — Тя развърза колана си и го пусна на земята. С естествена грациозност хвърли ножа настрани и той се заби в един пън.
— Как?
Ду Чайлу се намръщи.
— Като ни дарят с господар!
— Нали каза, че сте Бака Бан Мана — хората, които нямат господар?
Тя сви рамене.
— Духовете още не са ни изпратили господар.
Докато Ричард се опитваше да разбере думите й, тя изхлузи роклята през главата си.
— Какво правиш?
Тя го погледна намръщено.
— Аз имам нужда от баня, а не рокля.
— Да, но не бива да го правиш пред мен.
Тя сведе очи и се огледа.
— Ти вече ме видя гола. От тая сутрин не съм се променила особено. — Тя вдигна очи към него. — Лицето ти пак стана червено.
— Ето там — посочи Ричард с пръст. — Върви отвъд тези тръстики. Ти от едната страна, аз от другата. — Ричард й обърна гръб.
— Но нали имаме само един сапун.
— Ще ми го дадеш, когато приключиш.
Тя заобиколи и застана пред него. Ричард се опита отново да се обърне, но тя пак го последва и го хвана за дрехата.
— Не мога сама да си изтъркам гърба. Пък и не е честно. Ти вече ме видя, сега и аз ще те видя. Ето защо лицето ти стана червено, защото не е честно. Това може би ще те накара да се почувстваш по-добре.