Въздухът се изпълни с остра миризма на кръв, мирис на горящо дърво, на изгоряло масло, на опърлена плът и димяща козина. Всичко, което не бе влажно от ледената мъгла, бе лепкаво от топла кръв.
Белите зъби от стомана бяха оцапани с кръв и съсиреци. Белият сняг се превърна в подгизнал дюшек, опръскан в червено. Студеният въздух бе раздиран от огнени езици, които придаваха на бялата мъгла оранжеви отблясъци. Злокобни тъмни облаци дим притискаха земята, а над тях небето бе пламнало. Навсякъде свистяха стрели, профучаваха копия, в мъглата се завъртаха пречупени пики, чиито остриета потъваха в мрака. Остатъците от разкъсани палатки плющяха на вятъра, сякаш завихрени от страхотна буря. Тук-там с нечовешки усилия се повдигаха мечове, движенията на ръцете се придружаваха от болезнени стонове. Във всички посоки бягаха мъже, подобно на подплашени мравки. Някои от тях падаха на земята и вътрешностите им се разпиляваха по снега. Един ранен, заслепен от собствената си кръв, направи няколко несигурни крачки, докато край него прелетя бяла сянка, същински дух на смъртта, и го посече. Наблизо се изтърколи колело от каруца, което бързо се скри от тъмната димна завеса.
Никой не бе успял да вдигне тревога. Съгледвачите отдавна бяха мъртви. Малцина разбраха какво става, преди да ги сполети смъртта.
Напоследък лагерът на Императорския орден се бе превърнал в място на безкрайни веселби и шумни тържества в чест на последните победи и за мнозина, изпаднали в пиянски делириум, бе невъзможно да свържат събитията. Много войници, отровени от бирата, примесена с банду, се бяха натъркаляли болни край огньовете. Повечето от тях се чувстваха толкова изтощени, че изгаряха на място, без дори да се опитат да избягат от горящите палатки. Други бяха толкова пияни, че се хилеха неразбиращо срещу онези, които ги пронизваха с мечовете си. Дори трезвите или онези, които не се бяха напили до оглупяване, не можеха да разберат напълно какво става. Лагерът и бездруго беше място на постоянен шум и крясъци. По цели нощи горяха огньове, около които мъжете се събираха да се веселят и да се топлят. Всъщност огньовете бяха единствените ориентири в хаоса. Затова новопоявилите се разрушителни огньове не направиха особено впечатление на никого. Освен, разбира се, на онези, които изгаряха в тях. Изобщо за войниците от Д’Хара бе част от лагерния живот да се сбият, така че виковете и крясъците бяха нещо нормално. Правилата бяха прости — всеки си имаше своето и то си беше негово, докато друг, по-жесток и по-силен, не му го отнеме. Обединенията между жителите на Д’Хара бяха размито понятие и можеха да продължават завинаги, или да свършат за по-малко от час — веднага щом се появи друго, по-обещаващо и печелившо обединение. Пиенето и отровата пречеха на мъжете да осъзнаят смисъла на крясъците край себе си.
Обикновено в битки тези войници бяха дисциплинирани, но свършеше ли боят, се превръщаха в неуправляема до степен на анархия тълпа. За заплащане обикновено се считаше разпределянето на плячката след битка — както бе станало в Ебинисия, независимо от приказките за нови закони. Тази нова плячка вероятно бе притъпила сетивата им и бе повлияла на отдадеността им към техните задължения. По време на битка или когато се чуеше сигнал за тревога те се превръщаха в истинска бойна машина, в цялост, като че управлявана от един ум. Но в лагера, където пред тях не стоеше обединяващата ги идея за войната, тази машина се разпадаше на хиляди отделни личности, всяка от които преследваща единствено своите интереси. Без сигнал за тревога те не обърнаха почти никакво внимание на допълнителния шум и виковете. На фона на обичайните шумове от правене на сделки и търговия, разказване на истории, смехове, пиене, игра на комар, бой и блудства необявената битка, която се водеше току под носа им, остана почти незабелязана. Ако имаше нужда, командирите им щяха да ги повикат. Без да бъдат призовани да изпълнят дълга си, животът си беше техен, те можеха да разполагат с него както си искат и чуждите проблеми изобщо не ги вълнуваха. Затова когато бялата смърт изникна пред очите им, те се оказаха неподготвени.
Гледката на белите призраци, изскочили сред тях, имаше парализираща сила. Мнозина закрещяха от ужас, мислейки си за духовете на Шахари. Други решиха, че разделението между света на живите и света на мъртвите е престанало да съществува. Или пък че по някакъв начин са запратени в отвъдния свят. Без помощта на бирата, която ги замая и натрови, ефектът вероятно нямаше да е същият. В случая пиенето и сигурността, която им даваше мисълта за тяхната многочисленост, ги бяха направили уязвими както никога досега. И както никога повече нямаше да бъдат. Но не всички бяха пияни и загубили ума и дума. Имаше такива, които яростно се хвърляха напред с мечове в ръце.