Войниците на Д’Хара се нахвърлиха яростно върху белите фигури. Калан усети нечия силна ръка около глезена си. Тя я посече с меча си и ритна с крак, за да падне отрязаната китка. Съществуваше реална опасност да бъдат погълнати от огромния звяр.
Без да обръща внимание на смъртните викове на хората си, без да обръща внимание на обещанието си да не напуска обръча от най-смелите Галеански войници, които я пазеха като зеницата на очите си, без да обръща внимание на дадената дума да не се излага на опасност, тя подкара Ник към предната линия на боя, към сърцето на врага.
Мечът й вилнееше във всички посоки и се забиваше във всеки враг, приближил се прекалено много до нея. Стиснала зъби, тя посичаше плът и кости. Китката я болеше, а ръката й тежеше толкова много, че всеки път й се струваше, че няма да може да замахне отново.
Изплашени, че някой ще я нарани, войниците й застанаха като щит пред нея. Отблъскваха смело тъмната вълна пред себе си и напредваха. Калан пришпорваше коня си да върви все по-навътре в морето от тъмни войнишки униформи. Тя се изправи на стремената и вдигна високо меча си.
— За Ебинисия! За нейните мъртви! За нейния дух!
Това имаше желания ефект. Мъжете от Ордена, макар и объркани от белия враг, бяха решени да го унищожат, независимо кой е той. Сега обаче пред тях се изправи бяла, гола жена на кон. Убеждението им, че се бият с мъже, а не с духове, се разколеба. Те ахнаха в един глас. Тя плъзна поглед по всички вперени в нея лица. Развъртя белия меч над главата си, а бялата й коса се развя на вятъра.
— В името на техните духове, дойдох да отмъстя за тях!
Облечените в кожа мъже паднаха на колене, захвърлиха мечовете си и сключиха молитвено ръце пред себе си. Вдигнаха ги към нея. Закрещяха за милост и закрила. За прошка. Ако бяха трезви, дали илюзията щеше да е толкова пълна, запита се тя. В случая обаче ефектът беше съкрушителен.
— Никому не дължим милост!
Докато всички погледи бяха вперени в нея, към вражеските войници полетя дъжд от стомана. Внезапният, жесток, безмилостен порив ги стресна и ужаси, внуши им усещането, че духовете ще ги победят. Войниците на Д’Хара се впуснаха в бяг, захвърлиха оръжията си и закрещяха от ужас пред лицето на смъртта. Бяха направили точно онова, което се очакваше от тях. Сега вече времето не беше на тяхна страна. Нямаше накъде да избягат. Галеанските орди летяха напред — мощна бяла река, изливаща се върху палатките, огньовете и хората, вълна, която помиташе всичко по пътя си. След миг бялата смърт отново потъна в мъглата.
Калан хвърли поглед назад и видя два коня, свързани с верига. Тя им направи знак да ги последват в мъглата. Ездачите се опитаха да откачат веригата, за да дадат свобода на животните да следват собствения си бяг — сега това бе необходимо, за да успеят да избягат. Някъде вдясно в мъглата тя забеляза кордон от вързани вражески коне. Към тях се носеха Брин и Питър, пришпорили Дейзи и Пип в луд галоп. Калан си помисли да им изкрещи да не го правят, да им заповяда да последват останалите, да им каже, че е невъзможно да унищожат всички коне, че са направили достатъчно и е време да търсят път за спасение. Че е твърде късно за нова атака. Но осъзна, че няма как да я чуят. Брин опъна веригата между двата коня, които препускаха бясно към вражеските коне. Чу се тежкият тропот на копита по заледената земя. Тя хвърли бърз поглед към двамата, убедена, че ги вижда за последен път на този свят. След това извърна глава и насочи меча си напред.
— Там са останалите каруци с провизии.
Мъжете знаеха какво трябва да направят. Каруците мигом бяха залети с газ. Бяха запалени факли. Каруците избухнаха в пламъци. Други факли бяха хвърлени към палатките. Отвътре наизскачаха ужасени сънливи мъже. Галеанските войници продължиха напред, оставяйки след себе си мъглата, обагрена в оранжево.
Изведнъж се озоваха извън лагера, в снежното поле. Погълна ги черният мрак на нощта. Мъжете в първите редици са заоглеждаха, търсейки пътя.
— Разузнавачите напред! — изкрещя тя. — Къде са разузнавачите?
Двама мъже си пробиха път и насочиха останалите към прохода, през който трябваше да минат. Калан се огледа за още войници. Никой не ги следваше. Тя пришпори Ник след двамата разузнавачи.
— Къде са останалите? Нали им бе заповядано да поемат напред!
Огромните влажни очи, които срещнаха погледа й, отговориха на въпроса й без думи.
— Добре — каза тя. — Вие двамата знаете пътя. Изведете ни от тук!
Беше изпратила петдесет мъже, за да огледат пътя, по който трябваше да се върнат. Петдесет, за да е сигурна, че са достатъчни. Бяха останали само двама. Тя изпрати мълчаливо проклятие към духовете. След това засрамена върна думите си назад. Поне й бяха оставили тези двамата. Без тях щяха да се лутат в мъглата и студа, превръщайки се в лесна плячка за преследващите ги войници от Ордена. Тя спря Ник до редицата мъже в бяло. Започна да ръкомаха бясно: