Някъде в далечината се чу нещо като гръм. Отначало го почувства с гърба си, долепен до земята, но след миг звукът се усили, стана по-остър. Чуха се крясъци. Някои от войниците, лежащи върху й, вдигнаха очи. Тежестта сякаш поолекна и тя успя да си поеме дъх. Най-сладката глътка въздух през целия й живот.
Когато огромният мъжага, който пръв я повали на земята, вдигна глава по посока на шума и отклони свирепия си поглед от лицето й, тя видя, че през едното му око минава зловещ белег, който се спуска надолу към бузата. Самото око липсваше. Успя някак си да освободи лявата си ръка и го сграбчи за гърлото. Чу се звън на метал. Тя внезапно осъзна, че онова, което чува, не е гръм, а тропот на копита. От мъглата изскочиха Брин и Питър, яхнали Дейзи и Пип. Те препускаха с всичка сила през насъбралите се вражески войници, като ги посичаха с опънатата помежду им верига. Носеха се към нея със страхотна скорост и поваляха всичко по пътя си. Мъжете, които я притискаха към земята, ококориха очи, изпълнени с див ужас. Тя стисна с всичка сила гърлото на едноокия.
Миг по-късно освободи силата си.
Магията й се вряза в него.
Ризниците на вражеските войници затрепериха под натиска на гръмотевицата без гръм.
Внезапният удар накара всички да отскочат назад. Закрещяха от болка — бяха се оказали прекалено близо до нея в мига, в който освободи магията си. Снегът наоколо се разтопи, образувайки кръг празно пространство. Ник, който стоеше плътно до нея, също потръпна от болка. В ужаса си животното ритна с крак един мъж, намиращ се в непосредствена близост до лявото й ухо. Чу се пукане на кости. По лявата й буза плисна гореща кръв.
Единственото око на мъжа, надвесен над нея, се впи с копнеж в лицето й:
— Господарке — прошепна той, — заповядай ми нещо!
— Защитавай ме — изкрещя тя.
Едноокият запълни пространството пред нея с огромното си тяло. Изпод ръцете му във всички посоки се разхвърчаха изплашени мъже. Той ги блъскаше и подхвърляше като малки деца. Това й даде възможност да освободи ръката, в която държеше меча си. Замахна към мъжа от дясната си страна и лицето му плувна в кръв. Ръцете й бяха свободни, тя скочи на крака. Веригата, опъната между Дейзи и Пип, почти я застигаше.
— Помогни ми да яхна коня си!
Едноокият я повдигна с лекота и я настани на седлото. Но от другата й страна се протегна нечия мръсна ръка. Стиснала меча си, тя се наведе напред и замахна. Стоманеното острие отнесе половината от лицето на нападателя и се спря в рамото му. Той се строполи на земята, облян в кръв. Калан опъна юздите. Едноокият удари с юмрук гърдите си.
— Върви, господарке! Бягай! Орск ще те защитава!
— Тръгвам! Тичай, Орск! Не им се давай!
Вражеските войници не успяха да я последват. Чакаше ги по-неотложна задача — да се спасяват от Орск и веригата. Калан пришпори Ник и препусна в галоп. Брин и Питър летяха след нея. Разпозна пътеката, по която бяха избягали стотината оцелели Галеанци и пое по нея през долината, потънала в мъгла, оставяйки мъжете от Ордена да се осъзнаят. Отне им няколко секунди. Веднага след това се спуснаха след нея. Имаше повече от достатъчно оцелели. Хиляди.
Питър откачи веригата, която беше изпочупила хиляди крака и вратове. Тя заподскача зад коня на Брин, който я придърпа към себе си и я вдигна, след което я уви около юздата на Дейзи. Докато препускаше в нощта, й се стори, че чува зад гърба си отдалечаващ се зловещ смях. Потръпна при мисълта за целувката, която бе поставил Мрачният Рал на врата й. Отново почувства голотата си.
Макар мъглата да бе леденостудена, тя бе плувнала в пот. От разкъсаната й устна течеше кръв.
— Не се надявах вече да ви видя живи — изкрещя тя през тропота на конските копита.
Брин и Питър, сгушени в твърде големите за ръста им шинели, се засмяха в мрака.
— Нали ти казахме, че ще се справим!
Тя се усмихна за пръв път тази нощ.
— Вие двамата сте истинско чудо!
Изведнъж мярна пред себе си отдалечаващите се силуети на коне. Посочи натам.
— Това са вашите хора. Желая ви успех!
Те й махнаха и се втурнаха да догонят другарите си. Тя продължи напред сама и след известно време настигна пешаците. Отначало видя само един войник. На крака му зееше огромна рана и бе изостанал от другарите си. Калан знаеше, че трябва да го изостави. Знаеше, че трябва. Вражеските орди бяха по петите й. Когато се изравни с него, той извърна глава към нея, едва пристъпвайки в снега. Беше наясно, че тя трябва да го изостави. Такива бяха заповедите. Нейните заповеди. Или вървиш с останалите, или оставаш сам. Никакви изключения. Докато го изпреварваше, тя се наведе напред и протегна ръка към него. Китките им се вкопчиха една в друга и тя го изтегли зад себе си.