— Дръж се, войнико!
Той се опита да запази равновесие на гърба на тичащия кон, без да я докосва.
— Но… къде?
— Хвани ме през кръста! Сложи ръцете си на кръста ми!
Той все още не смееше да протегне ръце.
— Никога ли не си слагал ръцете си около кръста на жена?
— Да, но… беше облечена — прошепна той.
— Хвани се или ще паднеш, а втори път няма да се върна за теб!
Войникът я стисна здраво през кръста, като не смееше да помести ръцете си. Калан го потупа успокоително.
— Когато се хвалиш пред другарите си, не разкрасявай истината!
Двамата се засмяха едновременно. Бяха притиснати един до друг и Калан усещаше как по крака й се стича кръвта от раната му. Вече чуваше наближаващите вражески войници.
Той губеше много кръв. От изтощение главата му клюмна на рамото й. Ако не пристегнеха с нещо раната, щеше да умре от загуба на кръв. Но тя беше гола и нямаше с какво да го превърже. Дори и да имаха време да спрат.
— Притисни раната с едната си ръка — изкрещя му тя. — Натискай колкото можеш. С другата се дръж здраво за мен. Не искам да те загубя по пътя!
Войникът се опита да направи каквото му каза. Успяха да настигнат другите войници. Всички бяха премръзнали и изморени. Мъжете от Ордена бяха съвсем близо. Калан се обърна да погледне през рамо и ги видя. Бяха хиляди.
— Тичайте, тичайте с всички сили или ще ни хванат!
Пред тях изведнъж изникна скала, цялата обрасла в храсти и зеленина, прораснали от пукнатините и процепите. Мъжете се втурнаха в тесния проход, сякаш животът им зависеше от това. И наистина беше така. Щом започнаха да се изкачват нагоре по теснината, тя удари три пъти с меча си по камъка, давайки сигнал за действие. Един мъж пред нея се извърна и изкрещя:
— Още не сме стигнали! Твърде рано е! Ще попаднем в капана заедно с враговете!
— Тогава най-добре тичайте по-бързо! Ако чакаме твърде дълго, те също ще успеят да преминат!
Тя удари по скалата още три пъти и металният звук прокънтя в студения въздух. Надяваше се да успеят. Тук, разбира се, нямаше как да отрепетират ситуацията. Мъжете се катереха нагоре по пътеката. Копитата на Ник се подхлъзваха тук-там по заледената земя.
Отначало само го почувства — някъде дълбоко в гърдите си, твърде мощно, за да не му обърне внимание. Плъзна поглед нагоре по потъналата в мъгла стена, която се губеше някъде в тъмното. Макар още да не виждаше нищо, го чувстваше безпогрешно. Надяваше се онзи мъж, който й каза, че е твърде рано, да се лъже. Долови бойни викове зад гърба си и разбра, че нямат друг избор.
И тогава го чу: зловещ тътен, сякаш самата земя щеше да се сгромоляса. Трошене на дървета. Околните хълмове се затресоха от страхотния тътен. Цялата земя трепереше.
— Тичайте! Не можете ли да тичате по-бързо! Да не искате да бъдете погребани живи? Тичайте!
Знаеше, че не могат по-бързо, но от гърба на коня всичко й изглеждаше твърде бавно. Ужасяващо бавно.
Над главите им зловещият тътен се усилваше, започнаха да се свличат огромни снежни маси. Беше приятно изненадана да установи, че войниците горе на скалата бяха успели да предизвикат лавина веднага след като получиха сигнала. Но в същото време я ужасяваше мисълта, че може би бе подала командата твърде рано.
Буца мокър сняг се стовари върху лицето й. Друга уцели рамото й. Между дърветата отгоре затанцуваха камъни. Облак снежинки препречи погледа й. Тътенът бе станал оглушителен.
Преминаха през плътна бяла завеса от сняг. Сякаш бяха пресекли буен водопад. Едно огромно дърво се стовари на пътеката отзад и отскочи високо нагоре. Измъкнаха се на косъм.
Войниците от Императорския орден нямаха този късмет. Падащият сняг, влачещ със себе си с дървета и камъни, връхлетя върху им с огромна сила. Ледената бяла смърт ги прегърна. Във въздуха отекнаха предсмъртните им викове. Лавината ги бе погребала живи.
Калан се огледа с облекчение. Вече никой не ги преследваше. Проходът се беше превърнал в гробница.
Изморените войници забавиха ход. Бяха премръзнали. Единствено движението можеше да ги спаси от бялата смърт. Краката им, увити в бели парцали, нямаше как да се стоплят. Бяха направили всичко, което бе по силите им. Подариха на Средната земя най-доброто от себе си. Мнозина дори живота си.
Калан едва се държеше на седлото. В нея се бяха натрупали умората от битката, ужасът от преживяното и изтощението от използването на Изповедническата сила. Скоро, много скоро щеше да има възможност да си почине. Потупа ръката на войника, който все още я стискаше през кръста.