— Успяхме, войниче, спасени сме!
— Да, Майко Изповедник — едва прошепна той. — Много съжалявам!
— За какво?
— Успях да убия само седемнадесет. Съжалявам, бях си обещал, че ще са двадесет. А успях само седемнадесет — промърмори той.
— Познавам мъже с опит във войната, които не са убили и половината от твоите седемнадесет във всичките си битки. Гордея се с теб, войниче! Цялата Средна земя се гордее с теб! Това е единственото чувство, което би трябвало да изпитваш!
Момчето промърмори нещо, което Калан не успя да разбере. Отново го потупа по ръката.
— Скоро ще намерим помощ. Дръж се! Всичко ще бъде наред.
Той не отговори. Калан се обърна и видя зад себе си пустата бяла пътека. Само тишината отекваше в ушите й. Някъде в далечината се чу вълчи вой.
След известно време се изкачиха на невисокото плато, където се намираше временният лагер. Първите пристигнали вече бяха завити с одеяла и трепереха край огньовете, опитвайки се да стоплят краката си. Някои се обличаха под одеялата. Имаше войници, които посрещаха новодошлите и ги завиваха, други се заемаха с ранените. Повечето от тях бяха започнали да усещат болката едва сега, когато ужасът от битката и цялото напрежение от преживяното бяха утихнали. Калан усети пулсиране в устната си.
Недалеч забеляза Приндин и Тосидин, които се суетяха около огньовете и посрещаха новодошлите. Щом я видяха на гърба на коня, и двамата въздъхнаха с облекчение и на лицата им грейнаха еднаквите им усмивки.
При нея дотича капитан Райан, облечен в униформа на войник от Д’Хара и с бяла превръзка на лявата ръка. Няколко войници се завтекоха да хванат коня й, докато други се опитваха да свалят ранения си другар, чието безжизнено тяло бе увиснало зад нея. Приндин също дойде да я посрещне и й подаде бялата пелерина. Той застана до коня, разтворил дрехата й, за да я наметне. Цял грееше в усмивка. Тя бавно протегна ръка, без да помръдва от седлото.
— Погледите върху тялото ми стигнат за цял живот оттук нататък. Хвърли я горе!
Приндин сви рамене и й подаде пелерината. Тосидин перна брат си по тила. Над насъбраните мъже се възцари пълна тишина. Всички смутено извърнаха очи, докато тя се замяташе и завързваше дрехата си. Щом се смъкна на земята, установи, че едва се държи на краката си. Подпря се на меча. Спря за миг, за да се посъвземе. Всичко се въртеше пред очите й. Погледна мъжа, който лежеше в снега пред краката й.
— Никой ли няма да му помогне? Не стойте така, помогнете му!
Никой не помръдна.
— Казах, помогнете му!
Капитан Райан се приближи и затвори очите на войника.
— Съжалявам, Майко Изповедник, той е мъртъв.
Ръцете й се свиха в юмруци.
— Не е мъртъв! Говорих с него преди малко!
Никой не помръдна. Тя сложи ръце върху гърдите му.
— Не е мъртъв! Не е мъртъв!
Всички бяха извърнали глави. Никой не каза нито дума. Накрая тя огледа мъжете, които стояха с наведени глави около малкия огън. Отпусна ръка.
— Той уби седемнадесет души — каза тя на капитан Райан. — Уби седемнадесет от техните — извика по-високо, за да я чуят всички.
Капитан Райан кимна.
— Добре се е справил. Ние всички се гордеем с него.
Калан изгледа лицата около себе си.
— Простете ми. Всички вие, моля ви, простете ми. Справихте се невероятно! — Гневът й изведнъж се бе стопил. — Толкова се гордея с вас! За мен и за цялата Средна земя вие сте истински герои.
Мъжете малко се поободриха. Някои от тях се върнаха към храната си, други започнаха да раздават канчета и да сипват горещ боб на пристигналите по-късно. Подаваха си комати хляб.
— Къде е Чандален? — попита тя, докато обуваше ботушите си, които Тосидин й подаде.
— Отиде със стрелците. Вероятно точно в този момент обсипва врага със стрели — отвърна капитан Райан и изчака двамата братя да се отдалечат, след което прошепна: — Радвам се, че тези тримата са на наша страна. Трябваше да ги видиш какво направиха със съгледвачите им. Особено Приндин. Беше като самата смърт. Беше зловещо. Докато разбереш къде са ръцете му, жертвата вече не помръдва. Не съм виждал подобно нещо никога през живота си.
— Трябва да ги видиш как се справят в откритото поле на дневна светлина. — Калан го изгледа от главата до петите. — Много елегантно, страшно ти отива!
Той сви рамене.
— Чудя се как носят толкова тежки униформи през цялото време. — Пръстите му докоснаха дебелата кожа. — Все пак добре, че беше на гърба ми.
— Как мина всичко? Колко мъже загуби?