— Унищожихме почти всички по пътя си. С тези униформи не ни се наложи да се бием много. Загубихме само неколцина. — Той погледна през рамо. — Изглежда, при теб е било най-трудно. Опитах се горе-долу да броя войниците, които влизат в лагера. Загубили сме около четиристотин от хилядата мъже, които тръгнаха с теб.
Калан плъзна поглед покрай него, към мъжете около огньовете.
— За малко да загинем всички — тя отново погледна капитана. — Но наистина могат да се гордеят със себе си. Всички, също и момчетата с конете.
Той потърка превързаната си ръка.
— Доколкото мога да преценя от разговорите си с някои от тях, се падат по не по-малко от десет убити на човек. А някои са успели да унищожат по много повече. Доста народ падна под ножа!
Калан преглътна с усилие.
— Но и от нашите също.
— Те спазваха ли заповедите ми? — попита той. — Пазеха ли те от неприятности?
— Държаха враговете толкова далеч от мен, че дори не разбрах как изглеждат. Страхувам се, че не успях да увенчая меча ти с много повече слава, макар наистина да бе успокоение за мен, че го имам в ръката си. Моля се поне да се радваш, че съм го носила по време на битка.
Той се намръщи и леко наклони глава, опитвайки се да огледа лицето й по-добре на светлината на огъня.
— Устната ти май е срязана. — Той хвърли поглед и на Ник, когото няколко войници отвеждаха настрани. — Конят ти е целият потънал в кръв. Ти също.
Това беше обвинение, а не въпрос. Калан не отмести очи от огъня.
— Един пиян хвърли нещо по мен. А кръвта е от ранения, когото доведох с коня си — Очите й се плъзнаха по младите лица, събрани около огньовете. — Ще ми се да бях направила поне половината от онова, което свършиха тези момчета. Бяха прекрасни!
Той изпухтя подозрително, после въздъхна:
— Камък ми падна от сърцето, като те видях!
— Всичко друго наред ли е? Стрелците, кавалерията? Трябва да извлечем всичко възможно от благоприятната ситуация — сега са пияни или се чувстват зле от отровата. Трябва да се възползваме максимално и от подходящите атмосферни условия. Не бива да ги оставяме на мира нито за момент! Трябва да ги връхлита удар след удар. Никой да не се задържа в лагера им. Светкавични атаки, всеки път от различно място.
— Всеки си знае работата и търпеливо си чака реда. Стрелците скоро ще свършат, после идва ред на кавалерията, после на копиеносците. Готови сме и да пресрещнем техните съгледвачи, когато ги изпратят насам. Нашите ще спят на смени, а отсега нататък Императорският орден няма да заспи.
— Добре. Тези тук се нуждаят от почивка. Но утре сутрин отново е техен ред. — Тя вдигна пръст към капитана. — Помни най-важното. — Калан си спомни една мисъл на баща си: — „Оръжието, което завладява ума най-безотказно, е ужасът и насилието.“ Не го забравяй. Това е средството, което те използват и което е време да обърнем срещу тях.
Приндин се върна при тях.
— Майко Изповедник, докато те чакахме, двамата с брат ми ти направихме заслон. Там са дрехите ти, има и топла вода, ако искаш да се изкъпеш.
Тя не им каза колко силно копнее да измие от себе отвратителната воня на войната.
— Благодаря ти, Приндин.
Той вдигна ръка и й посочи малка полянка в единия край на платото. Братята й бяха построили просторен заслон от елови клони, покрит със сняг. Тя се пъхна през ниския отвор и попадна в огряно от свещи помещение. Заснеженият под също бе покрит с клони, от които се разнасяше прекрасен боров аромат. Върху горещите камъни в средата току-що бе поставена кофа с гореща вода. Тя допря премръзналите си пръсти до камъните, за да ги стопли. Братята й бяха приготвили топло и уютно местенце за през нощта. Тяхната грижовност почти я разплака. Раницата й също беше тук. Дрехите бяха грижливо сгънати. Тя свали от врата си огърлицата, която й бе подарила Ейди — онази с кръглата кост. Това беше единственото нещо, което носеше със себе си в битката. Тя я притисна до бузата си за миг, след което я потопи в горещата вода, за да я измие. Напомни й за другата, която майка й й бе подарила.
Потопи цялата си глава в кофата и изми косата си. След това грижливо изкъпа и цялото си тяло. Макар да успя само да се изтърка с гъбата, я обзе приятното усещане, че е измила кръвта и следите от стотиците ръце по себе си. Трябваше да си наложи да мисли за други неща, докато се къпе, за да не й прилошее. Извика в съзнанието си спомена за Ричард, за неговата момчешка усмивка, която винаги я караше да се смее, за сивите му очи, които сякаш я пронизваха. Когато привърши с банята, легна и разпръсна косата си да съхне върху горещите камъни. Толкова много й се спеше. Все още не беше възстановила силата си, изразходвана заради едноокия мъж, Орск. Чувстваше празнотата в стомаха си — там, където бе мястото на силата й. Този път явно щеше да й отнеме повече време да я възстанови. Докато не се наспеше хубаво, замаяното й състояние и слабостта й нямаше да изчезнат.