Отпусна се назад и се запита къде ли е сега Ричард. Може би Сестрите го учат как да управлява дарбата си. Помоли се на добрите духове да му помогнат да разбере колко много го обича.
Ръцете й изведнъж натежаха, тя се отпусна съвсем и чашата се изтърколи настрани.
Заспа мъртвешки. Без сънища.
Четиридесет и шеста глава
Тя потъна в празнота, в нищото на една безмилостна чернота, лишена от каквото и да е чувство за време и място. Престана да съществува за света. Попадна в тъмнина, преминаваща отвъд всички граници на човешкия разум или представа за уют.
Докато се носеше в дълбините на тази празнота, изведнъж почувства нещо. Това й даде искрица надежда — надежда, че ще може да избяга от проклятието. С това предчувствие тя се вкопчи яростно в надеждата като удавник за сламка. Усилието да се противопостави на всепоглъщащата тъмнина наоколо възвърна усещанията в тялото й. Изплува обратно, главата й пулсираше болезнено. Все още не съвсем на себе си, Калан се опита да разбере какво точно става с нея. Някой я повика. „Майко Изповедник“, викаха. Не, това не е нейното име. Изведнъж се сети. Калан. Така се казва. Нечии ръце я разтърсиха. Някой я викаше и я разтърсваше.
Тя се завърна от много далеч.
Отвори очи и светът се завъртя пред погледа й. Капитан Райан се бе надвесил над нея, викаше името й и разтърсваше раменете й. Тя въздъхна дълбоко и дробовете й се изпълниха със студен въздух. Изскубна се от него, но веднага след това трябваше да се подпре на земята с ръце, за да не се строполи. Капитанът я гледаше загрижено.
— Майко Изповедник, добре ли си?
— Аз… аз… — тя се огледа около себе си. Тосидин също беше тук. Тя седна и допря студени пръсти до челото си. — Главата ми! Колко е часът?
— Скоро ще изгрее слънцето. — Той загрижено хвърли поглед към Тосидин. — Дойдохме да те събудим, както ми нареди. Войниците с мечове са готови да тръгнат.
Калан отметна кожената пелерина.
— Само секунда да се оправя и можем да…
Изведнъж в главата й изплува снощното решение да тръгне за Ейдиндрил. Да намери Зед. Да намери помощ за Ричард. Ако воалът към отвъдния свят наистина е разкъсан…
— Майко Изповедник, не изглеждаш добре. Преживя доста, не бе спала от много дни, едва ти се събраха няколко часа сън тази нощ. Струва ми се, че имаш нужда от още поне толкова.
Да, наистина беше така. Макар да усещаше, че силата й се е върнала, определено не се чувстваше напълно отпочинала. Отпусна ръка върху неговата.
— Капитане, трябва да тръгна за Ейдиндрил. Трябва…
Той й се усмихна.
— Почини си. Не си отпочинала достатъчно, за да можеш да пътуваш. Остани тук и си почивай. Когато се върнем, вече ще си добре и ще можеш да тръгнеш.
Тя кимна, все още подпирайки се на ръката му.
— Да. Веднага след това трябва да тръгвам. Много мислих за това тази нощ. Трябва да стигна до Ейдиндрил. Ще си почина, докато се върнете, а след това трябва да тръгвам. — Тя се огледа наоколо. Видя само Тосидин и капитана. — Къде са Чандален и Приндин?
— Брат ми отиде да провери постовете на съгледвачите им, за да сме сигурни, че не са сложили нови, които ще вдигнат лагера под тревога.
— Чандален атакува с копиеносците — каза капитан Райан. — Трябва да го посрещна с моите хора и да продължим атаката с мечовете.
Калан докосна ранената си устна.
— Тосидин, кажи на Чандален, че когато атаката свърши, трябва да тръгваме. Вие тримата внимавайте. Трябва да ме заведете до Ейдиндрил. — Едва държеше очите си отворени. Едва говореше. Знаеше, че все още не е в състояние да пътува. — Ще си почина, докато се върнете.
Капитан Райан въздъхна с облекчение, задето тя се съгласи да не влиза с тях в атака, а да остане да си почива, да бъде на сигурно място.
— Ще изпратя неколцина мъже да стоят на стража, докато си почиваш.
Тя махна с ръка.
— Този лагер е добре скрит. Тук съм на сигурно място.
Райан се наведе напред.
— Десетина-дванайсет мъже не са от значение за нас, но ще съм по-спокоен, ако знам, че има кой да се грижи за теб.
Тя нямаше повече сили да спори.
— Е, добре…
Отново се отпусна назад. Очевидно загрижен, Тосидин я зави с наметката. Когато двамата се насочиха към изхода, тя отново потъваше в чернотата. Опита се да не се изгуби отново в това пространство, лишено от всякакви усещания, но то безмилостно я погълна. Невъобразимата тежест на празнотата я притисна от всички страни. Опита се да се измъкне от здравата хватка, да изплува нагоре, но тъмнината бе твърде плътна. Сякаш бе заседнала в гъста кал. Бе попаднала в капан и потъваше все по-дълбоко в него. Обзе я паника. Опита се да мисли, но думите не желаеха да се подреждат в смислени изречения. Имаше чувството, че нещо не е наред, но не можеше да разбере какво. Тогава, вместо да се предаде, съсредоточи всичките си мисли върху Ричард, върху необходимостта да му помогне. Щом го направи, чернотата сякаш вече не бе толкова плътна. Дори като че ли изпита някакво чувство за време, усети как то тече неумолимо напред. Докато яростно се опитваше да задържи мислите си върху Ричард, целият й живот премина като в сън през главата й.