— Пипнах те най-накрая, Изповедник! Вече няма да ми избягаш. Ще трябва да свикнеш с тази мисъл!
Какво си мисли? Тя го удари в гърдите. Стори й се направо необясним фактът, че един мъж може да си въобрази, че ще хване Изповедник съвсем сам.
— Не си, Ригс — опита се да изкрещи тя под тежестта на тялото му. — Ти загуби. Вече си мой!
— Не мисля така! — озъби й се генералът. — Той каза, че сега няма да можеш да използваш силата си.
Ригс повдигна главата й и я блъсна в земята. Погледът й се замъгли. Опита да се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Той отново повдигна главата й, за да я блъсне в земята. Макар да бе смутена от онова, което той й каза току-що, трябваше да направи нещо веднага, преди да я е ударил така, че да изпадне в безсъзнание. Преди да е станало твърде късно. Сега, когато времето беше на нейна страна.
В тишината на съзнанието си, докато той повдигаше главата й, тя остави силата си да изпълни цялото й тяло. Миг по-късно я освободи. Гръмотевица без гръм. Ригс потръпна под напора на магията, на силата й. Клоните на дърветата наоколо затрепериха. Върху лицето й и по гърба му се посипа сняг.
Очите му се ококориха, челюстта му се отпусна.
— Господарке, заповядай ми нещо!
С последни сили тя успя да промълви:
— Кой ти каза, че силата ми няма да те нарани?
— Господарке, беше…
През гърлото му щръкна окървавеният метален връх на стрела и се спря на милиметри от брадичката й. Очите му се напълниха със сълзи, опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само кървава пяна. Въздъхна за последно и се строполи отгоре й. Една здрава ръка го хвана за рамото и го отхвърли настрани. Отначало Калан си помисли, че сигурно е Орск, но не беше той.
— Майко Изповедник!
Тя видя над себе си разтревоженото лице на Приндин.
— Ранена ли си? Той направи ли ти нещо?
Той изрита генерала встрани и й подаде ръка, за да се изправи, като в същото време я огледа от главата до петите. Тя вдигна очи към него, но не пое ръката му. Този път използването на силата я бе изтощило както никога досега. Приндин преметна лъка си на рамо и я дари с обичайната си усмивка.
— Изглеждаш много добре. Виждам, че не си ранена.
— Не трябваше да го убиваш. Вече бях използвала силата си върху него. Той вече беше мой. Тъкмо се канеше да ми признае кой му е казал, че не мога…
Тя видя погледа в очите му и изведнъж я озари прозрение. От познатата му усмивка по тялото й пробягаха ледени иглички, косъмчетата настръхнаха по кожата й.
От дърветата изникна Орск.
— Господарке, добре ли си?
Тя чу още стъпки зад него. Позна гласа на Чандален. Приндин сложи стрела на тетивата. Орск повдигна бойната брадва в огромния си юмрук.
— Приндин! Недей! Не го наранявай!
Приндин вдигна лъка си.
— Орск! Тичай!
Огромният мъж се завъртя моментално, без да задава въпроси, и се втурна в храстите. След него полетя една стрела. Калан чу как острието й се забива в нещо твърдо. Чу как Орск се препъна в някакви клони в храсталака. След миг шумът от счупени дървета утихна. Тялото му се удари в земята.
Тя се опита да се изправи, но главата й се отпусна назад. Сякаш нямаше кости в тялото си, а мускулите й се бяха превърнали в ластик. Не й бе останала и капчица сила. Чернотата се опитваше да я всмуче в себе си.
Приндин отново метна лъка си на рамо и се ухили насреща й.
Калан се опита да събере сили да проговори. Чу се немощен шепот.
— Приндин, защо го направи?
Той сви рамене.
— За да можем да останем насаме. — Усмивката му се разшири. — Преди да ти отсекат главата!
Приндин. Приндин беше казал на Ригс, че силата й не може да го нарани, за да може тя да го докосне и да се изтощи напълно. Краката й се разтрепериха от усилието да стане. Отново се отпусна по гръб. Приндин я наблюдаваше.
Откъм дърветата се чу глас. Беше Чандален, останал без дъх. Викаше я. От другата страна я повика Тосидин. Опита се да им изкрещи. От гърлото й излезе само жалък, дрезгав стон. Тъмнината я притисна.
Може би още не се е събудила, помисли си тя. Едва говореше, едва се движеше, точно като в кошмар. Толкова й се искаше наистина да е така.
Но знаеше, че не е.
Приндин се обърна в посока на настоятелните викове. С последни сили Калан заби пети в снега и успя да се отблъсне назад. Ръката й напипа дебел кленов клон, паднал на земята. Приндин се спусна към нея. Тя съсредоточи целия си страх, целия си ужас, цялата си болка в движението. Отне й всичко, което й бе останало. Приндин протегна ръце към нея. Калан се надигна, развъртяла в ръце дебелото дърво. Приндин се наведе и сграбчи импровизираното й копие, изтръгвайки го от ръцете й. Извърна я към себе си и запуши устата й с ръка, за да не може да предупреди Чандален. Макар да не бе много едър, Калан знаеше, че е доста силен. Макар че в този момент дори едно дете би могло да я надвие. Чандален изникна от дърветата зад тях с нож в ръка. Калан ухапа Приндин по ръката. Изкрещя, щом Приндин се извърна невероятно бързо назад и с мощен удар прасна Чандален по главата с клона. От тъпия звук й се повдигна. Чандален се строполи до дънера на един бор. Тя успя да се изплъзне за миг от хватката на Приндин и видя, че снегът около Чандален е обагрен в кръв. От дърветата изскочи запъхтеният Тосидин.