Знаеше защо. Пазителят принадлежи на света на мъртвите. Неговото желание е да изпрати смъртта в света на живите. Той мрази всеки живот. Затова чака да бъде унищожен воалът — така ще може да изпрати мъртвите в света на живите. Той не мечтае за нищо друго, освен да завладее този свят. С радост гледа смъртта. И не би искал това да свърши бързо, хората да престанат да страдат. Да не изпитват болка.
Докато Приндин продължаваше да я тегли по земята, тя си помисли, че рамото й ще се измъкне от ставата. Стипчивото усещане от отровата се бе разпростряло и в гърдите й. Левият й крак бе станал безчувствен. Така поне няма да усеща истинската болка от стрелата, помисли си тя. Металното острие беше засегнало костта, а Приндин не бе особено внимателен, когато издърпваше стрелата. Но вече не усещаше нищо. Когато стигнаха до заслона, тя видя телата на Галеанските войници и на убитите от Орск мъже от Императорския орден. Скоро щом Приндин я отведе в лагера на Ордена, щяха да я обезглавят. Всичко щеше да свърши и нищо не можеше да се направи. Не можеше дори да се съпротивлява. Никога повече нямаше да види Ричард. Добри духове, той никога няма да разбере колко много го обича!
Приндин я замъкна до заслона и я хвърли вътре върху дюшека от клони. Запали още две свещи от онази, която вече догаряше. Калан с усилие остана в съзнание.
— За да мога да те виждам — обясни той с развратна усмивка. — Хубава си за гледане. Искам да те разгледам цялата.
Винаги беше харесвала усмивката му. Този път й се стори ужасна.
Приндин свали кожената си наметка и я захвърли настрани. Усмивката му изчезна. Очите му станаха свирепи. Вече не говореше на нейния език, а само на своя.
— Съблечи се. Първо искам да те огледам. Гледката ще ме възбуди.
Дори с нож в гърлото не би могла да изпълни заповедта — не можеше да направи никакво движение.
— Приндин — едва успя да прошепне. — Войниците скоро ще се върнат. Ще те заварят тук.
— Сигурно сега са много заети. Никога не са очаквали такава битка. — Усмивката му отново грейна. — Няма да се върнат скоро. — Погледна я с диво изражение. — Казах, съблечи се!
— Приндин, ти си ми приятел! Не прави това. Моля те!
Той се нахвърли върху нея и разкопча колана й.
— Тогава аз ще го направя вместо теб!
По лицето й потекоха сълзи от безсилие. Плачеше за приятеля си, за онова, което й причиняваше Пазителят.
— Приндин, защо?
Той се изправи, изненадан от въпроса.
— Великият дух каза да те имам, преди да отнесе душата ти в отвъдния свят. Каза, че ще ме възнагради. Великият дух е доволен от това, че ще те предам в неговата власт.
Ухапаното на врата й отново пламна. Потръпна от мъка при мисълта за Тосидин и Чандален, за своето собствено, напълно безизходно положение. Отровата проникваше бавно в тялото й, усети, че дори гърлото й започна да се схваща. Опита да се дръпне, Приндин искаше да целуне отпечатъка от зъбите на Мрачния Рал. Болката и видението я караха да изкрещи беззвучно.
— Приндин… моля те… след като ме… пусни ме да си вървя! — Тя се надяваше, че като заговори на неговия език, думите й ще стигнат по-бързо до него. — Моля те!
Той вдигна глава и я погледна в очите.
— Няма да е много добре да те пусна. Ти беше отровена още с чая, а после и със стрелата. Така или иначе, скоро ще умреш. Но трябва да бъдеш обезглавена, преди да си умряла от отровата. Ще бъде по-добре за теб. Няма да страдаш така, както се умира от отрова. Това е моята милост към теб.
Той се изхили, когато Калан се опита да го отблъсне. Целуваше врата й. По бузите й закапаха сълзи.
— Мразя те — изплака тя. — Теб и твоя велик дух!
Той скочи и се изправи под ниския таван на заслона.
— Ти ще бъдеш моя! Беше ми обещано! Трябва да те имам! Твоята сила не може да ме нарани, погрижих се за това. Сега тя е изчерпана. Ти ще бъдеш моя. Ако не ми се отдадеш сама, ще те имам насила! Ти донесе отвратителната си магия на моя народ, отвратителните си порядки. Ти си самото зло и ще те имам, за да го победя. Великият дух ми каза да го направя!
Приндин свали през глава кожената си риза и се просна върху Калан. Лицето му опираше в нейното.