Калан се усмихна.
— Прав си. Благодаря ти, че си стоял цяла нощ с мен. Приятно ми е, че си бил наблизо. И съжалявам, че си ранен.
Той сви рамене.
— Един ден, когато си намеря жена, ще имам достатъчно бойни белези, които да й показвам, за да разбере тя колко съм смел.
Калан се засмя.
— Сигурна съм, че ще я впечатлиш, особено след като й разкажеш как си бил ранен със стрела.
Чандален поклати глава.
— Това не доказва колко съм смел. Всеки би могъл да бъде прострелян. — Той вирна брада. — Смел съм, защото не извиках, когато измъкваха стрелата от ръката ми.
Един ден, помисли си Калан, някоя щастлива жена ще държи в прегръдките си този мъж.
— Радвам се, че добрите духове се грижиха за теб и защото си с мен.
Чандален присви очи и я изгледа.
— Не знам какво точно се случи, но мисля, че Приндин не уцели гърлото ми, защото ти също ме пазеше.
Тя само се усмихна. Когато погледна към тялото, от усмивката й не остана и следа. Плъзна ръка по пелерината си.
— Горкият Тосидин. Толкова обичаше брат си. Ще ми липсва.
Чандален също погледна към тялото.
— Познавам ги от деца. Следваха ме навсякъде и ме молеха да ги уча. Молеха се да ги взема сред моите хора. — Той се загледа в ръцете си и изведнъж млъкна. После рязко смени темата. — Мъжете се тревожат за теб. Чакат те.
Калан стана и взе меча си. Навън слънцето вече изгряваше. Когато се появи на прага, всички скочиха на крака. Капитан Райан избърза напред, но един огромен мъж сложи ръка пред гърдите му и го спря. В другата му ръка блесна чудовищна бойна брадва.
— Орск? Нима и ти си жив?
Очите му се напълниха със сълзи. Калан си припомни, че очите на баща й се пълнеха със сълзи по същия начин, когато майка й се разболяваше.
— Господарке — от очите му закапаха сълзи, — ти си добре! Кажи ми какво желаеш!
— Орск, тези мъже са мои приятели. Никой от тях не би ме наранил. Аз съм на сигурно място. Ще ме зарадваш, ако просто постоиш тук и помълчиш известно време.
Той веднага седна на земята. Калан се намръщи въпросително към Чандален. Той сви рамене.
— Видях го, че се бори, за да те защити, когато Приндин се опитваше да те убие, и затова му дадох от еленовата квасия. Мъжете извадиха стрелата от гърба му. Не знам колко лошо е ранен, но изобщо не се интересува от раната си, питаше само за теб. Едва го удържах, сто пъти трябваше да му повторя, че не искаш да те безпокои никой, но той все не ми вярваше.
Калан погледна мръсното лице, обърнато с обожание към нея. После се обърна към капитан Райан и стотиците нетърпеливи лица зад него.
— Как върви войната?
— Войната ли? Остави войната! Ти добре ли си? Изплаши ни до смърт! — Той погледна топло Чандален и после Орск, който кротко седеше в снега. — Тези двамата изобщо не ме допуснаха да погледна дори отдалеч как си.
— Това им е работата — каза Калан и му се усмихна приятелски. — Благодаря ти за загрижеността. Чандален ме спаси.
— Добре, но какво се случи? Цяла дузина мъже са били заклани. С трога! Приндин и Тосидин са мъртви. Има мъртви мъже от Ордена. Мислехме, че са те убили.
Калан чак сега разбра, че Чандален всъщност не беше им казал нищо.
— Един от мъртвите мъже е генерал Ригс от Императорския орден. Орск изби доста врагове. Те бяха дошли да ме хванат. Приндин уби нашите пазачи и брат си и се опита да убие и мен.
Очите на капитан Райан щяха да изскочат от орбитите си.
— Приндин? Не, Приндин! Добри духове, но защо?
Тя изчака, докато шепотът наоколо утихне. После продължи с равен глас.
— Приндин беше проклетник, пратеник на отвъдния свят!
За миг настъпи пълна тишина, след което се чу тревожен шепот, думата „проклетник“ се понесе от уста на уста.
— Вие всички се справяте добре. И трябва да продължите без мен. Налага се да тръгвам за Ейдиндрил.
По лицата на войниците се изписа неприкрито разочарование.
— Не искам да ви напускам, но трябва да изпълня задачата си. Вие доказахте, че можете да се биете като истински герои. Нямате равни на себе си.
Мъжете леко се повдигнаха. Всички я слушаха с внимание, сякаш говореше техният генерал.