— Гордея се с всеки от вас. Вие сте героите на Средната земя. Армията на Императорския орден е заплаха за цялата Средна земя, за света на живите. Затова Пазителят изпраща своите изчадия, за да ме спре. Вече имате доказателство. Вярвам, че Императорският орден принадлежи на Пазителя. Сега вече трябва да обърна изцяло вниманието си към тази заплаха. Знам, че вие ще продължите да се биете, както умеете, и няма да покажете никаква милост към врага. Знам, че дните на Императорския орден са преброени. — Калан изведнъж осъзна, че вратът не я боли. Докосна с пръсти мястото, където я бе целунал Мрачният Рал. Нямаше нищо. Кожата беше здрава. Даде си сметка колко пъти се е измъквала от ръцете на Пазителя. Погледна сериозно младите лица, обърнати към нея. — Обещавам ви, че никога няма да забравя нито един от вас. Обещайте ми и вие, че когато свършим с Императорския орден, когато премахнем заплахата от Пазителя, ще дойдете в Ейдиндрил, за да може Средната земя да ви окаже почестите, които вашата саможертва заслужава!
Мъжете вдигнаха юмруци във въздуха.
— Капитан Райан, моля, предай на другите мъже в лагера моите думи. Бих искала да им ги кажа сама, но вече трябва да тръгвам.
Капитанът кимна. Калан вдигна с две ръце меча над главата си.
— Този меч принадлежеше на Крал Уиборн. Той се биеше с него, за да защитава своя народ. Майката Изповедник се сражава с този меч в защита на Средната земя. Сега го предавам в талантливи ръце.
Пръстите на капитан Райан внимателно поеха оръжието, все едно че беше короната на Галеа. Лицето му засия в усмивка.
— Ще го пазя с чест, Майко Изповедник. Благодаря ти за всичко, което направи за нас. Когато се срещнахме, ние бяхме още момчета. Благодаря ти, че ни направи мъже. Вече знаем, че не е достатъчно да се бием най-добре, разбрахме, че още по-важно е да сме истински войници, защитници на Средната земя.
Той вдигна меча към войниците си.
— Три пъти ура за Майката Изповедник!
Докато слушаше гласовете им, Калан си даде сметка, че никога през живота си не беше чувала някой да е поздравявал по този начин Майката Изповедник.
— Капитан Райан, бих искала да взема Ник и още два коня.
Чандален я погледна.
— Защо са ти коне?
Тя повдигна вежда към него.
— Чандален, аз имам рана от стрела в крака. Съмнявам се, че ще мога да стигна бързо до Ейдиндрил. Надявам се това няма да те накара да мислиш, че не съм достатъчно калена.
— Добре, няма. Разбира се, че не бива да вървиш все още. — Очите му я стрелнаха сърдито. — Но защо искаш още два коня?
— Ако аз яздя, ще трябва да го направиш и ти!
— Чандален не язди кон, той е достатъчно силен!
Тя се доближи до него и зашепна на родния му език.
— Чандален, знам, че Калните обикновено не използват коне. Не очаквам от теб да знаеш как се прави. Но съм сигурна, че ще се справиш. Когато се върнем при твоя народ, ще знаеш нови неща, които там никой не знае. Те ще бъдат впечатлени. Жените ще разберат, че си много смел.
— Защо ни трябват три коня? — измърмори той, все още раздразнен.
— Ще вземем Орск с нас!
— Какво?
Калан сви рамене.
— Ти не можеш да стреляш с лъка си, докато рамото ти не оздравее. Как ще ме защитаваш? Орск ще може да се бие със здравата си ръка. Ще вземем и копие.
— Няма да мога да те разубедя, нали?
— Няма да можеш! — каза тя с усмивка. — А сега да се приготвяме за път.
Тя хвърли последен поглед към мъжете. Нейните мъже. Поздрави ги с юмрук върху сърцето. Всички до един мълчаливо отговориха на поздрава й. С тези мъже тя загуби много, но и спечели много.
— Пазете се. Всеки от вас и всички заедно!
Четиридесет и осма глава
— Та значи, кога ще срещнем твоите хора, дето ще ни заведат със Сестра Вирна до Двореца?
Ду Чайлу го погледна през рамо и отметна назад тежката си черна коса.
Тя водеше коня си за повода. На Ричард му бе писнало от оплакванията й и когато категорично отказа да язди повече, той реши да се примири и я остави да върви пеш. Самият той също походи малко. Сестра Вирна яздеше ходом зад тях и гледаше към Ду Чайлу като бухал от дърво.
— Скоро.
Хладното й, дистанцирано поведение го разтревожи.
— Много скоро.
Отношението й бе започнало постепенно да се променя, откакто напуснаха земята на Мадженди и навлязоха дълбоко в тази на нейния народ. В началото беше бъбрива и открита, но постепенно ставаше все по-сдържана и високомерна. Сестра Вирна рядко обръщаше очи към нея, а и тя на свой ред не проговаряше нито дума на Сестрата. Бяха като две настръхнали котки — мълчаливи и кротки, но готови всеки миг за нападение. Ричард имаше чувството, че непрекъснато се изпитват една друга по някакъв непонятен за него начин. По държанието на Сестра Вирна ясно личеше, че не е доволна от онова, което научава за новата им спътница. Ричард вече се бе научил да познава кога Сестрата общува със своя Хан. Личеше си по очите й. Точно в този момент той бе с нея.