Ричард се остави изцяло на магията и на покоя, който го изпълваше отвътре. Без да се замисля, правеше неща, които изобщо не разбираше и не можеше да си обясни. Овладя яростта, за да не убива. С плоската страна на острието нанесе удар по тила на един, друг изрита, за да пресече атаката му. Колкото по-бързо се нахвърляха върху него, толкова по-бързо реагираше той. Магията му сякаш се хранеше от енергията на враговете. Плъзгаше се като дух между нападателите, чупеше копията им и се опитваше да ги обезоръжи, без да ги убива.
— Ду Чайлу, накарай ги да спрат, преди да съм наранил някого!
Сгреши. Това, че извика към нея, го разконцентрира. Едно копие успя да пресече защитната му бариера. Яростта избухна светкавично в него при вида на наближаващата заплаха. Трябваше да избира — или да убие нападателя, или да направи необходимото, за да го спре. Мечът се завъртя, върхът му разсече въздуха и откъсна ръката, изхвърлила копието. Разхвърчаха се кръв и парчета кост. Чу се женски крясък.
„Значи някои от бойците на Бака Бан Мана са жени“, каза си Ричард. Все едно. Жени или не, щяха да го убият, ако не им попречеше. По-добре без ръка, отколкото без глава. Първата капка кръв предизвика яростта, желанието да убива. Жаден за още, той почувства как всичко в него закипя. Сега трябваше да се бори не само с нападателите си, но и с напиращото в гърдите му желание да убива. Не искаше да ги нарани. Искаше само да ги спре. Но ако те не желаеха да спрат…
Ричард чупеше копията им, но те намираха нови и отново се хвърляха към него. Той се движеше между тях като призрак и гледаше да пести енергията си, докато те даваха всичко от себе си във всеки един жест. Той чакаше момента, когато щяха да останат без дъх.
Мъжете от външния обръч, които продължаваха да пеят, докато другите нападаха, изведнъж спряха. След миг насочиха мечовете си напред и запристъпваха към него. Онези с копията, които все още се държаха на краката си, заотстъпваха и направиха място на другите.
Във въздуха се завъртяха мечове. Вместо да ги чака да стигнат до него, Ричард тръгна към тях. Те подскочиха от изненада, когато Мечът на истината отблъсна две блеснали остриета.
— Ду Чайлу, моля те. Не искам да убивам никого!
Бойците с мечове бяха по-бързи от тези с копията. Много бързи. Беше опасно да се опитва с думи да ги убеждава да престанат. Разбра го, когато усети пареща болка някъде над ребрата. А дори не бе видял към него да се приближава меч. Все пак нещо го бе накарало да отскочи встрани и така получи само одраскване вместо смъртоносна рана.
Собствената му кръв извика магията на меча в негова защита — яростта, уменията на онези преди него. Най-доброто от тях попи в тялото му, той не можа да попречи на това. Вече нямаше избор. Не можеше да се сдържа повече. Беше им дал достатъчно възможности да се откажат. Връщане назад нямаше.
Онзи, който носи смърт.
Бойците отново се спуснаха към него.
Той освободи магията и заедно с нея чувството си за мъст. Захвърли всичките си задръжки и се впусна в танца на смъртта. В нощта изригна фонтан от топла кръв. Чу собствения си вик и се остави на движението си. Видя край него да падат мъже и жени, по земята се посипаха парчета плът и отсечени глави. Изпита неудържима страст за кръв. Нито едно острие не успя да се докосне до него. Отблъскваше без грешка всеки удар, сякаш знаеше съвсем точно кой откъде ще дойде. Всяка нова атака означаваше бърза и сигурна смърт за нападателя. Във въздуха полетяха парчета кости и кръв, която напои земята. Целият ужас се сля в една обща картина на смъртта.
Онзи, който носи смърт.
Двама го нападнаха от двете страни и единственото, което Ричард осъзна, бе, че в лявата си ръка стиска нож, а в дясната — меча си. Лявата му ръка се плъзна около врата на мъжа отляво и ножът потъна в меката плът, докато в същото време дясната пронизваше с меча идващия отдясно нападател. Двамата едновременно се строполиха на земята, а Ричард остана прав по средата, като едва си поемаше дъх.
Около него отекна тишината. Не се забелязваше никакво движение, само една жена се опитваше да се изправи, подпирайки се с ръка. Другата й ръка липсваше. Щом стана на крака, тя измъкна от колана си къс нож. Ричард прочете решителността в очите й. Тя се хвърли към него с вик. Ричард стоеше неподвижен, оставил се на магията. Яростта пулсираше в жилите му. Тя вдигна ножа. Мечът на Ричард я прониза в сърцето. Тя политна назад и увлече след себе си меча. Ръцете й се плъзнаха по влажното червено острие. Чу се как изхърка и се отпусна в ръцете на смъртта.