В очите й разпозна безвременния поглед, който беше виждал и другаде — в очите на Сестра Вирна, на вещицата Шота и на Калан. Вече знаеше, че това е белег за дарбата. На устните й се появи едва забележима усмивка. Той не можеше да си обясни как е възможно тя да се усмихва в момент като този.
— Те показаха най-доброто, което някога Бака Бан Мана са могли да покажат на бойното поле. За тях беше огромна чест да обучават Кахарин. Те дадоха своя живот в името на народа си. Сами се покриха със слава и ще живеят в нашите легенди. — Тя посегна и докосна голите му гърди. Знака на Мрачния Рал. — Сега ти си мой съпруг.
Ричард я погледна с широко отворени очи.
— Какво?
Тя се намръщи.
— Аз нося молитвената дреха. Аз съм духовният водач на моя народ. Ти си Кахарин. Такъв е старият закон. Ти си мой съпруг.
Ричард поклати глава.
— Не, не съм. Аз съм… — Понечи да й каже, че вече има своя любима. Но думите потънаха обратно в гърлото му. Калан го беше пропъдила надалеч. Той си нямаше никого.
Ду Чайлу сви рамене.
— Можеше и да бъде по-лошо. Предишната, която носеше молитвената дреха, беше стара и сбръчкана. Без зъби. Надявам се, че поне на очите ти доставям известно удоволствие. А може някой ден да зарадвам и сърцето ти. Така или иначе, аз принадлежа на Кахарин. И не зависи от теб или мен да решаваме това.
— Напротив, зависи! — Той се огледа и започна да закопчава ризата си. В дъното на поляната видя Сестра Вирна, която го наблюдаваше като бръмбар в кутийка. Обърна се към Ду Чайлу. — А сега имаш работа. Ще трябва да я свършиш. Убийствата приключиха. Двамата със Сестрата трябва да стигнем до Двореца, за да мога да махна тази яка от врата си.
Ду Чайлу се наведе напред и го целуна по бузата.
— До скоро виждане, Ричард, Търсачо, Кахарин, съпруже!
Четиридесет и девета глава
Ричард и Сестра Вирна седяха изправени на седлата си — две дълги, тънки сенки — и гледаха надолу от билото на високия хълм. Някои от по-ниските възвишения бяха голи, само тук-там между тях се виждаха дървета, други бяха потънали в зеленина. Огромният град, проснат в краката им, бе потънал в жълтеникава мъгла, която претопяваше всички цветове в една монотонна, бозава смес. Далечните покриви, покрити с керемиди или плочи, проблясваха на светлината на отиващия си ден като слънчеви зайчета в езеро.
Ричард никога не беше виждал толкова много сгради, подредени толкова добре. Към покрайнините ставаха все по-малки, а близките до Двореца изглеждаха величествени със своите високи фасади. Лекият ветрец донасяше до ушите им шума на хилядите коне и каруци, на безбройното човешко множество. Между сградите криволичеше река, която разделяше града на две, като едната половина беше два пъти по-голяма от другата. По устието на величествената река, по продължение на двата й бряга, бяха разположени кейовете. Реката буквално гъмжеше от лодки и плавателни съдове от всякакви размери. Белите им платна изпълваха въздуха. Някои от тях, доколкото Ричард можеше да види, имаха по три мачти. Той никога не си бе представял, че е възможно да съществуват толкова огромни лодки.
Въпреки че не беше тук по своя воля, той установи, че градът, с всичките тези хора и гледки, го е пленил. Никога не беше виждал подобно място. Човек сигурно можеше да се разхожда с дни и пак да не успее да види всичко.
Отвъд се простираше морето, чиято гладка повърхност хвърляше безброй отражения и златисти отблясъци. То свършваше на хоризонта като отрязано с нож.
Почти в центъра на града, на самостоятелен остров се извисяваше огромният Дворец. Залязващото слънце обливаше в злато внушителната му осанка. Крепостни стени, насипи, кули, засечки и покриви — всички огромни и впечатляващи — се свързваха в една обща структура, която ограждаше лабиринт от поляни, дървета и езерца. Сякаш Дворецът простираше каменните си ръце, опитвайки се да обгърне целия остров, върху който бе разположен.
От това разстояние, с тънките си като конец улици, спускащи се към града, и с мостовете, прехвърлящи реката, Дворецът приличаше на паяк, разположил се в средата на паяжината си.
— Дворецът на пророците — каза Сестра Вирна.
— Затворът — каза Ричард, без да я погледне.
Тя преглътна коментара му и продължи:
— Градът се казва Танимура, а реката, която минава през него, е Керн. Дворецът е построен върху остров Халсбант.
— Халсбант — наежи се той, — това да не е някаква злобна шега?
— Какво искаш да кажеш? Халсбант означава ли нещо?
Ричард повдигна вежда.
— Така се нарича яката, с която хвърлят в атака ловните ястреби.