Щом от двете страни на широкия път се появиха дървета, сградите станаха още по-големи. Странноприемниците изглеждаха чисти и спретнати, на прага пред тях стояха облечени в червено портиери.
Върху каменния мост над Керн мъже палеха фенерите, окачени на високи стълбове, за да осветяват пътя в сгъстяващия се мрак. В тъмната вода под моста се виждаха рибари в малки лодки, които също бяха запалили фенерите си. От двете страни на реката патрулираха войници, облечени в красиви униформи с бели ризи, поръбени със златна нишка, и червени туники. В ръцете им стърчаха копия.
Когато копитата на трите коня удариха по калдъръма, Сестра Вирна най-после проговори.
— Днес е голям ден в Двореца. Пристига нов, който притежава дарбата. — Тя го погледна косо. — Това е рядко и радостно събитие. Ще се радват да те видят, Ричард, моля те, помни това. За тях е много голямо събитие. Макар ти да не изпитваш същото, знай, че сърцата им ще бъдат изпълнени с топлота. Биха искали да се чувстваш добре дошъл тук.
Ричард не беше съвсем сигурен в това.
— Какво искаш да кажеш?
— Каквото вече ти казах. Те ще се зарадват.
— Това, което ми каза, може да бъде изтълкувано и по друг начин — че би искала да не ги ужасявам още с пристигането си.
— Не съм казвала подобно нещо. — Тя хвърли намръщен поглед към войниците, които пазеха моста. След малко отново се извърна към Ричард. — Просто те моля да разбереш, че тези жени са посветили целия си живот единствено и само на това.
Ричард гледаше право пред себе си, докато минаха покрай още войници в червени туники.
— Един мъдър човек, човек, когото много обичам, веднъж ми каза, че ние всички можем да бъдем само това, което сме. Нито повече, нито по-малко. — Погледът му се плъзна нагоре по крепостната стена, забеляза войниците, застанали на върха, и въоръжението им. — Аз съм онзи, който носи смърт, и нямам за какво да живея.
— Това не е истина, Ричард — каза тя меко. — Ти си млад и има много неща, заради които си заслужава да живееш. Животът е пред теб. Макар да си нарекъл сам себе си „онзи, който носи смърт“, с очите си се убедих, че единственото, което искаш, е да спрат всички убийства. Понякога не ме слушаш и влошаваш нещата, но то е от незнание, а не от лошо сърце.
— След като ненавиждаш лъжата, Сестро, сигурен съм, че не би искала да се преструвам на някой, който не мисля, че съм.
Тя въздъхна и двамата минаха през голямата порта на дебелата външна стена. Конските копита отекнаха в огромно, сводесто пространство. Отвъд него пътят продължаваше между ниски, кичести дървета. Прозорците на сградите, покрай които минаваха, светеха с мека жълта светлина. Много от тях бяха свързани с покрити колонади или помежду им се образуваха зали, покрити вместо с покриви с решетки. Далечната страна на поляната, която се простираше зад постройките, беше изпъстрена с пейки, облегнати на стена, украсена с дялани фигури на коне.
Минаха през боядисана в бяло порта и се озоваха пред конюшните. В тревата около тях пасяха коне. Спретнати момчета в черни сака и жълтеникави панталони дойдоха да вземат конете им, докато двамата със Сестра Вирна слизаха от седлата. Ричард почеса Бони по врата и започна да сваля багажа си.
Сестрата приглади дългата си пола за езда и пелерината си. Пооправи и къдравата си коса.
— Не е нужно да го правиш, Ричард, ще се погрижат за това.
— Никой няма да пипа вещите ми! — каза той.
Вирна го изгледа и поклати глава, после нареди на момчето да вземе нещата й от коня. То й се поклони и метна през юздата на Джесъп дълго въже. Дръпна силно. Джесъп спря на място. Момчето замахна с камшик и го стовари върху гърба на коня.
— Мърдай, тъпо животно!
Джесъп се опита да дръпне главата. Следващото нещо, което Ричард видя, беше как момчето излита във въздуха през пътеката, блъсва се в една дървена ограда и пада на земята. Над него се бе надвесила ядосаната Сестра.
— Да не си посмял да удариш коня ми! Какво ти става? Как би ти се харесало аз да те плясна така?
Шашнато, момчето разтърси глава.
— Ако някога чуя, че отново си се опитвал да удряш някой кон, ще те изхвърля оттук, след като напердаша добре със същия камшик хърбавия ти задник.
Момчето ококори очи, кимна бързо и измърмори нещо за извинение. Сестра Вирна го изгледа яростно, след което се обърна и подсвирна на Джесъп. Когато той дотърча до нея, тя го погали под брадичката, за да го успокои. Вкара го в конюшната и се увери, че има достатъчно вода и сено. Ричард се постара Сестрата да не забележи усмивката му.
Докато вървяха през двора, тя му каза: