— Помни едно, Ричард: тук няма нито една Сестра, нито една послушница дори, която да не може да те просне по тоя начин със своя Хан, докато в същото време се прозява.
Вътре в просторна, облицована в дърво зала с дълги синьо-жълти пътеки, проснати под дървени масички, чакаха три жени. Щом видяха Сестра Вирна, те подскочиха от нетърпение. Тя беше с цяла глава по-ниска от Ричард, никоя от другите три не я достигаше по ръст. Те пригладиха дългите си пастелени поли и белите си жакети.
— Сестро Вирна! — извика едната от тях и се устреми напред. — О, скъпа Сестро Вирна, толкова се радвам да те видя най-после!
По розовите им лица потекоха по една-две сълзи. Усмивките им сякаш щяха да експлодират на устните им. И трите изглеждаха доста по-млади от Сестра Вирна. Тя се вгледа в огромните влажни очи и нежно погали подсмърчащото лице пред себе си.
— Сестра Фийби. — Докосна ръката на втората: — И Сестра Амелия, и Сестра Джанет. Толкова се радвам да ви видя отново. Наистина мина много време.
Трите се изкикотиха от удоволствие, най-сетне дошли на себе си. Сестра Фийби се огледа, търсейки с очи нещо зад Ричард.
— Къде е той? Защо не го въведе вътре с теб?
Сестра Вирна вдигна ръка и посочи Ричард.
— Това е той. Ричард, това са мои приятелки. Сестра Фийби, Сестра Амелия и Сестра Джанет.
Усмивките се превърнаха в зяпнали от удивление усти. Трите запримигаха срещу възрастта и ръста му. Известно време го гледаха с широко отворени очи, а след това една през друга заобясняваха колко се радват да го видят. После откъснаха очите си от него и отново се обърнаха към Сестра Вирна.
— Повече от половината Дворец ви очаква — каза Сестра Фийби. — Всички изгарят от нетърпение, след като разбрахме, че пристигате днес.
Сестра Амелия приглади назад къдравата си коса, която едва докосваше раменете й.
— Откакто тръгна да търсиш Ричард, в Двореца не е доведен нито един нов. През всичките тези години нито един. Всички са толкова нетърпеливи да го видят. Струва ми се, чака ги голяма изненада — каза тя и се изчерви, поглеждайки го косо. — Особено някои от по-младите Сестри. Приятна изненада, бих казала. И още как, та той е голям мъж!
Ричард си спомни как веднъж, когато беше малък, се бе оказал затворен у дома, защото навън се изливаше страхотен дъжд. Майка му имаше няколко приятелки, които идваха да й помагат да шие юргани и да си приказват, за да минава по-бързо времето. Докато те седяха на пода и шиеха, а той си играеше, го обсъждаха, сякаш не беше в стаята при тях. Говореха колко е пораснал, майка му им казваше колко яде, как вече може да чете. Почувствал същото неудобство, Ричард намести раницата на рамото си.
Сестра Фийби извърна глава към него и лицето й засия. Протегна ръка и докосна неговата.
— Виж какви сме невъзпитани! Не трябваше да говорим за теб така, все едно те няма. Добре дошъл, Ричард! Добре дошъл в Двореца на пророците.
Ричард мълчаливо гледаше трите Сестри. Сестра Амелия се изхили и се обърна към Сестра Вирна.
— Той май не е от приказливите!
— Напротив — каза Сестра Вирна и добави едва чуто: — Благодаря на Създателя, че засега си мълчи.
— Е, добре — каза Сестра Фийби бодро, — да вървим!
Сестра Вирна се намръщи.
— Сестро Фийби, какви са тези войници в странни униформи, които видяхме на моста и пред Двореца?
Сестра Фийби смръщи чело замислено и след миг повдигна вежда.
— О, за тях ли питаш… — Тя махна с ръка. — Преди няколко години правителството беше свалено. Сигурно ти вече си била заминала. Старият свят пак си има ново правителство. Вече имаме император вместо всичките онези крале. — Тя погледна Сестра Джанет. — Как се наричаха те?
Сестра Джанет вдигна поглед към тавана и се замисли.
— А, да — каза тя. — Императорски орден.
— А ти си съвсем права, Сестро Фийби, имат император. — Тя кимна. — Императорски орден, управляван от император.
Сестра Фийби поклати глава.
— Какви глупости. Правителствата идват и си отиват, а Дворецът на пророците остава. Ръката на Създателя ни пази. Да вървим при другите.
Ричард и Сестра Вирна последваха другите три през богато украсени коридори и зали. Доколкото Ричард можеше да прецени, намираха се в негостоприемна територия. Заплахата винаги караше магията на меча да избухва в него, за да го защити. Той допусна в себе си мъничка част от нея, оставяйки гнева си да къкри лекичко. От време на време Сестра Вирна му хвърляше по някой поглед, сякаш да види колко е ядосан.
Най-накрая стигнаха до дебела орехова врата, която водеше в просторна зала. Трябваше да минат под нисък таван и между цял ред колони с позлатени капители, за да се окажат в огромна зала с купол, изрисуван с хора в роби, наобиколили излъчваща светлина фигура. В кръглата зала имаше два реда балкони с гравирани каменни перила. Над горния се виждаше витраж, през който влизаше слаба светлина. Подът бе покрит с малки плочки от светло и тъмно дърво, подредени зигзагообразно. Под красивия купол отекваше шумът от стотици човешки гласове.