Жените стояха събрани на групи. Отделени от тях, на втория балкон бяха скупчени неколцина мъже и момчета. Жените, Сестри на светлината, както предположи Ричард, бяха облечени с най-новите си дрехи. Разноцветни, те не приличаха на униформи. Момчетата и мъжете носеха, според представите на Ричард, дрехи на владетели и принцове. Когато трите Сестри, Ричард и Сестра Вирна влязоха, за миг всички млъкнаха, но веднага след това бурни приветствени викове разкъсаха кратката тишина.
Сестра Фийби направи няколко стъпки към центъра на залата и вдигна ръка за мълчание. Приветствията стихнаха.
— Сестри — каза тя, — моля, поздравете Сестра Вирна със завръщането й у дома.
Под високия купол отново отекнаха поздравления.
— Разрешете ми да ви представя нашия нов ученик, нашето най-ново дете на Създателя, нашето най-ново задължение. — Тя се обърна и вдигна ръка, за да покани Ричард напред.
Той направи три стъпки към нея, Сестра Вирна веднага го последва. Сестра Фийби се наведе към него и прошепна:
— Ричард…? Има ли още нещо към името ти?
Ричард се поколеба за миг.
— Сайфър.
Тя се обърна към тълпата.
— Моля, поздравете Ричард Сайфър с идването му в Двореца на пророците.
Чуха се бурни ръкопляскания и възгласи. Всички лица бяха обърнати към Ричард. Някои от жените пристъпиха напред, за да могат да го видят по-добре. Бяха на най-различна възраст. От баби до съвсем малки момиченца. Косите, очите и дрехите им също бяха различни. Забеляза една жена, която стоеше близо до него. Имаше топла усмивка върху тънките си червени устни и много особени светлосини очи с лилави отблясъци. Тя го гледаше като много стара приятелка, все едно че се обичат и не са се виждали от дълги години. Поздрави го с ентусиазъм.
Когато поздравленията утихнаха, до Ричард се приближи млада жена с дреха в същия син цвят като сватбената рокля на Калан. Беше с кръгла яка, украсена с фини бели дантели. Жената беше около пет години по-млада от Ричард, с красиви кестеняви коси и огромни кафяви очи. Доближи се, протегна изящната си ръка и го погали по бузата.
— Господ чу молбите ми — прошепна тя на себе си. Изведнъж дръпна ръка и се изчерви. — Аз съм… аз съм… — заекна момичето. Само след миг се окопити, лицето й отново стана гладко и спокойно. Скръсти ръце пред гърдите си и все едно че нищо не е станало, се обърна към Сестра Вирна.
— Аз съм Паша Маес, послушница Трета степен. Аз съм следващата, която ще бъде удостоена със звание. Мое е задължението да обучавам Ричард.
Сестра Вирна й се усмихна.
— Помня те, Паша. Радвам се, че си работила упорито. И че предавам Ричард в добри ръце. Дано Създателят се грижи за вас.
Паша се усмихна гордо и след това се обърна към Ричард.
— Щастлива съм да се запозная с теб, млади момко. Казвам се Паша. Ти си определен за мен. Ще ти помагам да учиш, ще ти помагам с всичко, с което мога. Аз съм много добър помощник. За всякакви проблеми и въпроси можеш да се обръщаш към мен и аз ще направя всичко, за да ти помогна. Имаш вид на талантливо момче и аз съм сигурна, че ще се разбираме много добре. — Тя се усмихна пак и продължи: — Първо, Ричард, не позволяваме момчетата да носят оръжие тук, в Двореца на пророците. — Паша протегна ръце с обърнати нагоре длани. — Аз ще взема меча ти.
Яростта на магията започна да се надига в гърдите му.
— Можеш да го вземеш, отстъпвам го на драго сърце, но само през трупа ми.
Очите на Паша погледнаха особено Сестра Вирна. Сестра Вирна направи бавно предупредително движение с глава. Паша се обърна пак към Ричард и смръщеното й лице грейна в усмивка.
— Добре, добре, за това ще поговорим по-късно. — Тя сбърчи чело. — Но ще трябва да се научиш на обноски, млади момко.
Гласът на Ричард прозвуча така, че лицето на Паша промени цвета си.
— Коя от тези жени е Прелатът?
Паша се изсмя.
— Прелатът не е тук. Тя е прекалено заета, за да…
— Заведи ме при нея.
— Не можеш да ходиш при Прелата, когато си поискаш. Тя ще те повика, щом има някаква причина да разговаря с теб. Не мога да повярвам, че Сестра Вирна не ти е казала, че нашите момчета…
Ричард сложи ръката си върху рамото й. Стотици чифтове очи ги наблюдаваха.
— Имам нещо да й кажа.
В съзнанието му изплуваха едновременно две неща. Едното беше „Приключенията на Бони Дей“, книгата, която беше получил от баща си, а другото — магията на меча, заедно с цялото познание за духовете, с които беше танцувал. Заедно, двете му внушаваха едно и също нещо.