— Ще свалиш ли яката от врата ми?
Тя помълча за миг. Когато проговори, гласът й бе изпълнен със съжаление.
— Не мога, Ричард. Това ще те нарани. Мой дълг е да пазя живота ти. Яката трябва да остане на врата ти.
Той кимна.
— Нямам приятели. Аз съм във вражеска територия, във вражески ръце.
— Това не е вярно, Ричард. Но се опасявам, че като послушница няма да успея да те убедя в противното. Паша ми изглежда приятно младо момиче. Опитай да се сприятелиш с нея. Имаш нужда от приятел.
— Не мога да бъда приятел с човек, когото може да се наложи да убия. Наистина мисля всяка дума, която изрекох днес, Сестро.
— Знам, Ричард — прошепна тя. — Знам. Но Паша е почти на твоята възраст. Понякога е по-лесно да се сприятелиш с човек на твоите години. Мисля, че би се радвала да стане твой приятел. За една послушница това време е толкова важно, колкото и за един млад магьосник. Отношенията между магьосника и послушницата, която трябва да се грижи за него, са уникални. Връзката, която ще укрепва с времето, може да бъде прекъсната единствено когато някой от двамата престане да съществува. Паша също се страхува. През целия си живот тя е била ученичка, послушница. А сега за пръв път ще бъде учител. Не само момчето, но и момичето се учи. И двамата навлизат в нов етап от живота си. И за двамата това е нещо много специално.
— Роб и господар. Единствено такива могат да бъдат отношенията ни.
Тя въздъхна.
— Съмнявам се, че някога послушница е поемала задача, по-трудна от тази, която получи Паша. Опитай се да я разбереш, Ричард. Тя ще направи всичко за теб. Създателят знае, че дори Прелатът би направила всичко за теб.
Ричард гледаше с празен поглед.
— Убивала ли си някога човек, когото си обичала, Сестро?
— Ами, не…
Ричард вдигна Агиел в юмрука си.
— Дена ме държеше в плен благодарение на собствената ми магия, точно както и Сестрите. Тя сложи яка около врата ми, както и Сестрите. Измъчвали са я, докато полудее достатъчно, за да причини същото и на мен. Разбрах защо тя го правеше, тъй като бях готов да направя всичко, само и само да не ме боли толкова. — Той не усещаше болката от стиснатия в юмрука му Агиел. — Разбрах я и я обикнах. — По лицето му потече сълза. — Това беше единственият начин да избягам. Тя контролираше яростта на меча. Понеже можах да я обикна, успях да накарам острието на меча да побелее.
— О, Създателю! — прошепна Сестра Вирна. — Нажежил си до бяло острието?
Ричард затвори очи и кимна.
— Аз приех в сърцето си нейната любов. Само така можах да накарам мечът да побелее. Само така можах да я пробода с него, докато тя ме гледаше с любящи очи. Само защото я обичах, можах да я убия и да избягам. Докато съм жив, няма да си го простя!
Сестра Вирна го прегърна успокоително.
— Създателю! — прошепна тя. — Какво направи с това твое чедо?
Ричард я отблъсна от себе си.
— Върви, Сестро, преди да си си навлякла неприятности. — Той избърса очите си. — Държах се глупаво.
Тя го стисна за раменете.
— Защо никога досега не си ми казвал това?
Ричард изтри носа си с ръкав.
— Не се гордея особено с тази история. Пък и ние с теб сме врагове, Сестро. — Той погледна насълзените й очи. — Казах ти истината. Казах я и на другите Сестри. Готов съм да убия всеки, когото трябва. Сестро, способен съм да убия всеки. Аз съм онзи, който носи смърт. Аз съм чудовище. Ето защо Калан ме пропъди на края на света.
Сестрата отметна назад косите, нападали по лицето му.
— Тя те обича, Ричард. Опитваше се да спаси живота ти. Един ден ще го разбереш. — Тя въздъхна. — Съжалявам, трябва да вървя. Ще се оправиш ли?
Усмивката му беше съвсем празна.
— Не мисля, Сестро. Струва ми се, че тук ще избухне война. Мисля, че ще свърша, убивайки Сестри. Надявам се да не си една от тях.
— Никога не знаем какви пътища ни е предопределил Създателят — каза тя.
— Мисля, че ако твоят Създател има някаква сила, ще те направи отново Сестра. И то по-рано, отколкото си мислиш!
— Трябва да вървя! Успех, Ричард. Не губи вярата си. — Тя отново омота къдравите си коси с шала и излезе.
Ричард се наведе над раницата си. Трябваше да действа още сега, докато се страхуват от него. Сложи колчана на гърба си, преметна лъка през рамо и излезе на балкона. Завърза въжето за железните перила, стисна ножа в зъби, плъзна се надолу и потъна в мрака.
Петдесет и първа глава
Нощта явно не бе прогонила хората от улиците на Танимура. Малките огньове, на които печеха месо на грил, още горяха, а търговията кипеше с пълна сила. Тук-там към Ричард се провикваха мъже, за да го поканят да поиграе с тях на зарове. Щом забележеха яката му, хората го затрупваха с предложения да купува какво ли не — от храна до огърлици от мидени черупки за дамата на сърцето си. Ричард им обясняваше, че няма пари, а те се смееха и го успокояваха — Дворецът плащал всичко. Той свиваше рамене и отминаваше.