Затоплен и задъхан от бързия ход, той стигна до малка полянка, достатъчно нависоко, за да бъде суха и достатъчно открита, за да може да вижда част от звездите. Наоколо нямаше камък или пън, на който да се седне, така че просто събра малко трева и се отпусна на купчината с кръстосани крака. Раницата беше отстрани до него. Затвори очи и въздъхна дълбоко. Замисли се за дома си и за Еленовата гора. Толкова му се искаше отново да се върне там. Сети се за приятелите си, които му липсваха — за Чейс, за Зед. През всичките тези години, докато растеше край Зед, Ричард дори за миг не бе предполагал, че може да му е дядо. Но знаеше, че му е приятел и че се обичат. Сигурно това бе по-важно. Пък и какво ли би било по-различно, ако знаеше? Ричард не би могъл да го обича повече, а Зед нямаше да му е по-голям приятел.
Толкова отдавна не беше виждал Зед. Срещна го в Народния двореца в Д’Хара, но тогава не им остана много време да разговарят. Ричард не биваше да заминава толкова бързо. Така му се искаше да поговори със Зед точно сега, да потърси от него помощ и съвет. Нямаше представа дали Калан е тръгнала да го търси. Защо да го прави? Нали се отърва от него, постигна онова, което искаше.
С цялото си сърце се молеше това да не е истина.
Липсваше му усмивката й, зелените й очи, мекият й глас, интелигентността и находчивостта й, докосването й. Тя накара светът да оживее за него. Би дал живота си, без да се замисли, само да можеше да я подържи в ръцете си за няколко минути.
Но тя знаеше какво представлява той и го пропъди надалеч.
Той я освободи от себе си.
Така беше най-добре. Той не я заслужаваше.
Преди да разбере какво става, Ричард се потопи в себе си и се опита да стигне до покоя, до своя Хан, както го бе учила Сестра Вирна. Докато беше с нея, се бе упражнявал почти всеки ден. И макар никога да не бе почувствал своя Хан, каквото и да представлява той, винаги му бе доставяло удоволствие да го търси. Действаше му отпускащо, даряваше го с покой. Сега също му стана приятно. Остави съзнанието си да се потопи в това място на покой, позволи на грижите да изплуват навън. Както винаги, си представи Меча на истината да се носи в пространството пред вътрешния му поглед. Видя всеки негов детайл, почувства го. Издърпа го, без да отваря очи. Не беше съвсем сигурен защо го прави, но по някакъв начин усещаше, че точно това трябва да направи. Нощният въздух се изпълни с характерния звън на метал, който обяви, че мечът е дошъл в Блатистите гори.
Сложи го напряко върху коленете си. Магията затанцува заедно с него в това място на покоя. Ако нещо се случи, той щеше да е готов.
А сега трябваше да чака. Щеше да отнеме доста време, бе сигурен в това, но тя щеше да дойде.
Когато разбере къде е той, щеше да дойде.
Докато седеше така — безмълвен и притихнал, нощта около него възвърна обичайния си ритъм. Ричард се бе съсредоточил върху мислената картина на меча и почти не обръщаше внимание на цвърченето и щракането на горските насекоми, на плътното крякане на жабите, на шумоленето на мишките и птичките между дърветата и по сухите клони, покриващи земята. От време на време във въздуха прелетяваше прилеп. Чу се крясък на бухал, уловил вечерята си.
Изведнъж, докато седеше така в мъглата на полусънното си състояние и си представяше меча, нощта утихна.
В съзнанието си видя тъмната сянка зад гърба си.
Само с едно плавно движение стана и се завъртя, острието на меча изсвистя във въздуха. Сянката отскочи, и щом мечът мина покрай нея, отново се хвърли напред. Ричард се зарадва, че е пропуснал, че няма да свърши само за миг, че ще може да потанцува с духовете, да освободи яростта си.
Тя се движеше във въздуха като призрак, тъмна като смъртта и също толкова бърза.
Духовете танцуваха около поляната, мечът проблясваше на отслабващата лунна светлина, острието разсичаше въздуха, покрай Ричард профучаваха острите като бръснач нокти на тъмната сянка. Той се остави да потъне в магията на меча, в яростта му, в собствената си ярост. Остави гнева си да се слее с този на магията и се впусна в танца на смъртта. Двамата се завъртяха из поляната като листа по време на вихрушка, единият — избягвайки острието, другият — острите нокти. Хвърляха се напред и се снишаваха към земята, използвайки прикритието на дърветата. Ричард остави духовете на меча да танцуват с него. Потопи се в майсторството на магията, остави се да прави онова, което му диктуват духовете, и гледаше почти като страничен наблюдател как те го завъртат насам-натам, карат го да заляга по земята, да се завърта наляво, после надясно, да подскача и да се хвърля напред.