— Тя си е моя. Боен трофей. Ще си я запазя.
Сестрата изглеждаше объркана.
— Но ножовете… мъжете не ценят ли като бойни трофеи по-скоро нещо такова? Защо ти е пелерина при положение, че можеш да имаш ножове.
Ричард потупа дръжката на меча.
— Имам си моя меч. Защо са ми ножове, които са се оказали по-неефективни от него? Винаги съм искал да имам дълга черна пелерина, а тази ми харесва, тъй че ще я задържа.
Лицето й отново се намръщи.
— Това ново условие към примирието ли е?
— Щом искаш, приеми го така!
Чертите й поомекнаха. Тя се замисли.
— Струва ми се, че не е толкова важно. В крайна сметка важно е съществото, а не пелерината му. — Тя се обърна към вонящия труп. — Трябва да го изследвам.
Докато Сестрата оглеждаше останките на сбърза, Ричард окачи лъка, колчана и раницата си на седлото на Бони. След това сложи крак в стремето и се метна на гърба й.
— Не оставай тук след залез-слънце, Сестро Марен!
Тя го погледна през рамо.
— Конят ми, не можеш да ми взимаш коня!
Ричард се усмихна извинително.
— Докато се борих със сбърза, си изкълчих глезена. Сигурен съм, че не би допуснала най-новият възпитаник на Двореца да изкуцука целия път до в къщи, нали? Може да падна и да си счупя главата.
— Но…
Ричард се наведе и стисна Паша за ръката. Тя ахна от изненада, когато той я метна зад гърба си.
— Не оставай тук след залез-слънце, Сестро. Чувал съм, че по мръкнало е доста опасно в Блатистите гори.
Паша зарови лице в гърба му и положи много усилия, за да не се разкикоти на глас.
— Да, да — каза Сестра Марен, а очите й не се откъсваха от сбърза. — Добре. Вие двамата се връщайте. Аз трябва да проуча това същество, преди да са го изяли животните.
Паша така го стискаше през кръста, че Ричард едва си поемаше дъх. Действаше му разсейващо да усеща допира на стегнатите й гърди до гърба си. Пръстите й се забиваха в тялото му, сякаш тя се страхуваше, че всеки миг ще падне от коня.
Когато излязоха от гората и започнаха да се спускат по хълма, той каза на Бони да върви ходом и откъсна от себе си ръцете на Паша. Тя моментално ги върна на мястото им.
— Ричард, ще падна!
Той отново ги бутна надолу.
— Няма да паднеш, стой спокойно и остави бедрата си да се движат с ритъма на коня. Използвай равновесието, няма защо да ме стискаш, като че от това зависи животът ти.
Тя отмести ръцете си встрани.
— Добре, ще опитам.
Когато се спуснаха надолу към града, небето беше станало златисто. В главата на Ричард се въртяха вихрено сцените от изминалата нощ. Случилото се в Блатистите гори изгаряше съзнанието му.
— Наистина ли си си изкълчил глезена? — попита Паша, след като дълго време бяха яздили мълчаливо.
— Не.
— Ти излъга Сестра. Ричард, трябва да се научиш, че да се лъже е лошо. Създателят мрази лъжите.
— Знам, Сестра Вирна ми го е казвала.
Той реши, че повече няма да язди с нея, залепена на гърба му, слезе от коня и поведе Бони за юздата. Паша се полюляваше на седлото.
— Защо го направи, след като знаеш, че не бива да се лъже?
— Защото исках Сестра Марен да походи на връщане. Тя те е накарала да вървиш пеша като наказание за нещо, за което нямаш вина.
Паша се смъкна от гърба на Бони и се доближи до Ричард. Опита се да приглади косите си с пръсти.
— Много мило от твоя страна, Ричард — тя сложи ръката си върху неговата. — Мисля, че ще станем добри приятели.
Ричард отмести ръката си.
— Можеш ли да свалиш тази яка от врата ми?
— Рада’Хан? Не. Само истинска Сестра може да го направи. Аз още не знам как.
— Тогава няма да станем приятели. Нямам полза от теб.
— Ти пое много голям риск заради Сестра Вирна. Тя сигурно ти е приятел. Такива неща се правят само за приятели.
— Сестра Вирна не ми е приятел. Направих го само защото беше наказана несправедливо по моя вина. Това е единствената причина. Решил съм, че ще стана приятел само на онзи, който свали яката от врата ми. Сестра Вирна много ясно ми каза, че няма да го направи. Когато дойде времето и тя застане на пътя ми, ще я убия, както и другите Сестри, които се опитат да ме спрат. Както и теб, ако се опиташ да ми попречиш.
— Ричард — прошепна Паша, — ти едва започваш да се учиш, не бива да се хвалиш толкова със силата си. Не е прилично за един млад мъж. Дори не бива да се шегуваш с подобни неща. — Тя отново го хвана за ръката. — Не мога да повярвам, че си способен да нараниш жена…
— Грешиш!
— Много от младите мъже в началото имат сериозни трудности, но се надявам, че ще спечеля доверието ти, това ще ти помогне. Сигурна съм, че ще станем приятели.