Ричард сложи внимателно ръка върху главата й.
— Паша…
— Никога няма да стана Сестра. Вместо да ми дадат момче, което да обучавам, получих мъж с меч. Завинаги ще ме подиграват в Двореца. Ще плашат малките момичета с Паша Маес и с онова, което й се е случило. Всичките ми мечти рухнаха.
Заболя го, че я вижда потънала в такава искрена скръб. Прегърна я. Тя се опита да го отблъсне, но след миг се отпусна, сложи глава на рамото му и зарида още по-силно. Ричард започна да я гали по косата и тя скоро се успокои.
— Аз само искам да ти помогна, Ричард — заекна тя. — Да те уча.
Той я залюля в ръцете си.
— Знам, знам, всичко ще се оправи.
Тя допря челото си в рамото му.
— Не, няма да се оправи!
— Ще се оправи, ще видиш!
Тя вдигна ръце, скри лицето си в тях и продължи да плаче. Ричард не я пускаше.
— Наистина ли мислиш, че можеш да ме научиш да използвам дарбата си? И че след това Сестрите ще свалят яката от врата ми?
Тя каза едва чуто:
— Това ми е работата. За това съм се готвила цял живот. Толкова много исках да ти покажа красотата на Създателя, неговите дарове за теб. Това исках.
Ръцете й го обгърнаха. Тя се прилепи плътно до него. Ричард погали косите й.
— Ричард, когато вчера те докоснах, когато докоснах Рада’Хан и усетих твоя Хан, долових нещо от чувствата ти. Знам, че отвътре ти си дълбоко наранен. Прилоша ми дори от малкото, което почувствах. Не знам много за нещата, които могат да наранят толкова дълбоко един човек, Ричард, не бих могла да ги премахна.
Той затвори очи и свали ръце от раменете й. Преглътна болката си. Паша заби пръсти в косите му и наклони главата му към рамото си.
— Може би няма да ми стане нищо, ако някога облека някоя от онези дрехи — каза той след малко.
Тя го погледна през сълзи.
— Може би, за да отидеш в трапезарията при Сестрите?
Той сви рамене.
— Това сигурно е важно за тях. Ще ми кажеш какво да облека. Не разбирам нищо от хубави дрехи. — Той се усмихна. — Та аз съм само горски водач.
Лицето й светна.
— Ще бъдеш много красив в червена дреха.
Ричард потрепери.
— В червено ли? Задължително ли е да съм облечен в червено?
Тя плъзна пръсти по врата му към Агиел.
— Не, не е задължително, разбира се, просто си помислих, че ще бъдеш много красив с тези широки рамене.
Ричард я погледна.
— Ще се чувствам глупаво, каквато и дреха да ми облечеш. Още повече пък ако е червена.
— Ти никога не можеш да изглеждаш глупаво, толкова си красив. — Паша се усмихна. — Ще видиш. Всички жени ще те заглеждат. — Тя вдигна Агиел.
— Ричард, какво е това?
— Част от умението ми да изглеждам красив и чаровен. Готова ли си да тръгваме? Мисля, че вече е време да започнеш да ме обучаваш. Колкото по-рано го направиш, толкова по-скоро ще махна яката. Тогава и двамата ще бъдем щастливи. Ти ще бъдеш Сестра, а аз — свободен.
Ричард сложи ръка на рамото й, а тя го прегърна през кръста и двамата тръгнаха към Бони.
Петдесет и трета глава
На моста към остров Халсбант ги посрещна тълпа от момчета и млади мъже, повечето облечени в скъпи дрехи и с Рада’Хан около вратовете. Всички говореха в един глас и искаха да знаят дали наистина Ричард е убил сбърз и как точно изглежда това същество. Опитваха се да се запознаят с него и го молеха да им покаже меча си, да им разкаже как точно е убил легендарното чудовище. Паша отговори на най-настоятелното момче, което я дърпаше за полата.
— Да, Кип, истина е, че Ричард уби сбърз. Сега Сестра Марен го изследва и когато свърши, ще ви разкаже всичко за него. Не е особено красив звяр. А сега всички се връщайте в Двореца, време е за вечеря.
Въпреки разочарованието си, че няма да научат нищо повече, момчетата веднага се подчиниха. Хукнаха назад да разказват на другите.
Щом остави Бони в конюшнята, Ричард настигна Паша. Тръгнаха заедно през дълъг коридор, покрай просторни зали. Той се опитваше да запомни разположението им. Тя му показа трапезарията на момчетата и трапезарията на Сестрите, в която се хранеха неколцина млади мъже. Минаха близо до кухнята. Паша посочи една врата, богато украсена с издялани от мрамор клонки, гроздове и красиви цветя.
— Това е кабинетът на Прелата — каза Паша.
— Тя ще бъде ли на вечерята?
Паша го погледна учудено.
— Не, разбира се, че не. Прелатът няма време да вечеря заедно с нас.