Мнозина от младежите с яки около врата сами дойдоха да се представят на Ричард и го увериха, че биха искали да го опознаят по-добре. Те обещаха да му покажат града и някои от неговите забележителности. При последното обещание лицето на Паша пламна. Ричард ги попита дали знаят откъде войниците от охраната си купуват бира и те обещаха да го заведат, когато пожелае.
Сестри от всякакви възрасти идваха да го поздравят. Всички се държаха, като че ли предишната вечер нищо не се беше случило. Когато Ричард я попита защо, Паша му обясни, че Сестрите разбират трудностите, които един младеж може да срещне в Двореца. Каза, че са свикнали с различни прояви на чувства и затова не им обръщат внимание. Ричард си помисли, че точно този път е трябвало да ги вземат присърце.
Някои от Сестрите изразиха надежда, че ще имат възможност да работят заедно, и обещаха да направят всичко възможно, за да постигне по-скоро успехи. Ричард се усмихваше и се чудеше защо изобщо се съгласи да дойде тук.
Когато привършиха с яденето, две красиви млади жени, едната в розово, другата в жълто, станаха от масата и тръгнаха към него и Паша. По пътя спряха и размениха по няколко думи с други млади жени. Накрая стигнаха до ъгъла на Паша и Ричард. Едната се приближи до Паша.
— Чу ли? Джедидайа паднал по стълбите. — Тя се наведе напред, за да съобщи следващата си новина. — Счупил си крака.
Паша зяпна от изненада.
— Не. Кога? Та ние го видяхме преди малко.
Жените се смееха и кимаха.
— Наистина, станало е току-що, преди няколко минути. Лечителките вече са при него.
— Как е станало?
Жената сви рамене.
— Несръчност. Спънал се в килима и полетял надолу. Толкова бил ядосан, че запалил килима и го направил на пепел.
— Магьоснически огън! — прошепна Паша. — В Двореца?
— Не, не с магьоснически огън, разбира се. Не, глупаво момиче. Дори Джедидайа не е толкова безочлив. С най-обикновен огън. Беше един от най-старите килими в Двореца. Сестрите никак не са очаровани от този изблик на характер. Наредиха като наказание болките му да не бъдат облекчавани чак до утре сутринта.
Накрая очите на младите жени се спряха любопитно върху Ричард. Паша го представи на приятелките си Челия и Дулси — послушници със задължения като нейните. Ричард похвали дрехите и прическите им. Те се усмихнаха широко. Когато си тръгнаха, Паша му благодари.
— За какво?
— Никога не ми е било позволявано да вечерям заедно със Сестрите и с послушниците, които обучават младежите. За пръв път вечерях като истинска Сестра. А ти беше любезен и почтителен с всички, накара ме да се гордея, че сме заедно. Освен това си много красив в тези дрехи.
— Колкото до дрехите, никога не съм носил толкова набрана риза и толкова бяла. Нито толкова червено сако. Мисля, че приличам на глупак.
На лицето на Паша грейна самодоволна усмивка.
— Мога да те уверя, че Челия и Дулси не мислят така. Учудена съм, че не забеляза как им течеха лигите по теб. Помислих си дори, че още малко и ще седнат на коленете ти.
Ричард щеше да й отговори, че щом това червено сако толкова се харесва на Челия и Дулси, той с радост би им го подарил, но си замълча.
— Защо магьосник като Джедидайа беше облечен така семпло?
— Само начинаещите магьосници носят разкошни дрехи и могат да слизат в града. След някои важни събития в живота на магьосниците те сменят начина си на обличане. С приближаването на края на тяхното обучение започват да носят все по-скромни дрехи.
— Това пак ли са някакви стари правила?
— Така се вижда разликата. Тези, които носят красиви дрехи, разхождат се в града и разполагат с неограничени средства, всъщност имат най-малко сила. Никой не ги уважава заради тези неща. Трябва да се научат, че уважението идва заради онова, което носят вътре, а не върху себе си.
— Тогава носенето на тези дрехи е понижение за мен. Аз бях облечен скромно.
— Все още не си заслужил честта да носиш скромни дрехи. Все пак, ако искаш, от време на време можеш да си слагаш старите дрехи. Но ако вместо панталона и ризата имаше роба, това нямаше да ти е позволено. Хората в града познават способностите на магьосниците и тяхната сила по дрехите им. Магьосник, който носи семпла роба, не може да отиде в града. — Тя се усмихна. — Един ден, когато напреднеш достатъчно, ще получиш разрешение да се обличаш като истински магьосник.
— Не ми харесват техните роби. Харесвам си моите дрехи.