Той сви рамене.
— Сестра Марен е казала истината. Мисля, че твоят Създател се е зарадвал на завръщането ти.
— Чух, че си убил сбърз. Новините се разпространяват из Двореца като огън в суха трева.
Ричард застана до камината, наведе се над металната решетка и се загледа в пламъците.
— Добре де, нямах избор.
Сестра Вирна прокара пръсти през косата му.
— Добре ли си, Ричард? Какво правиш?
— Добре съм. — Той седна и остави меча настрани. Метна червеното сако на един стол. — Но щях да съм по-добре, ако не трябваше да нося тези глупави дрехи. Все пак мисля, че цената е приемлива за постигнатото примирие. Засега. За какво искаше да говорим, Сестро?
— Не знам точно какво си направил, как си успял да наредиш нещата така, че отново да ме възстановят като Сестра, но ти благодаря, Ричард. Това означава ли, че искаш да бъдем приятели?
— Само ако махнеш яката от врата ми.
Тя извърна поглед.
— Един ден, Сестро, ще трябва да направиш своя избор. Надявам се, че когато му дойде времето, ще застанеш до мен. След всичко, което преживяхме заедно, потръпвам само при мисълта, че може да се наложи да те убия, но ти знаеш на какво съм способен. Знаеше какво ще ти отговоря на този въпрос. Сигурен съм, че не си дошла само заради това.
— Веднъж ти казах, че използваш своя Хан, без да знаеш, че го правиш, помниш ли?
— Да, но още не съм убеден, че е така.
Тя повдигна вежда.
— Ричард, ти уби сбърз. Доколкото знам, това не се е случвало нито веднъж през последните три хиляди години. За да го направиш, си използвал своя Хан.
— Не, Сестро, използвах магията на меча.
— Ричард, наблюдавах те и научих доста неща за теб и за твоя меч. Успял си да го убиеш, защото си усетил идването му. А ничий Хан, на никоя Сестра или магьосник, не е успял да го направи през тези три хиляди години, не е успял да долови приближаването на това същество. Наистина убил си го с меча, но твоят Хан ти е подсказал за появяването му. Ти си призовал дарбата си.
Ричард беше изморен. Нямаше сили да спори с нея. Просто седеше на плюшения стол и я слушаше. Спомни си как видя в съзнанието си сбърза.
— Не знам как стана, Сестро. Онова нещо се приближи и аз защитих живота си.
Тя седна на стола срещу него.
— Виж, Ричард, ти можеш да убиеш всичко, което се движи по тази земя. Това момиченце с големите очи се опитва да мери сили с теб, но то е все едно врабче да се състезава с ястреб. Видях я, когато използва своя Хан в коридора. Надявам се, че скоро и ти ще се научиш да го правиш. Трябва да го подчиниш на волята си. — Вирна го погледна въпросително. — Защо си ходил в Блатистите гори, след като ти казах, че са опасни? Кажи ми истинската причина. Не оправданието, а дълбоката вътрешна причина. Моля те, кажи ми истината, Ричард!
Той гледаше в тавана.
— Нещо ме дърпаше натам. Някаква нужда. Глад. Трябваше да ударя с юмрук по стената и това беше начинът да го направя. — Той си помисли, че отново ще му се наложи да слуша лекции, но сбърка в очакването си. Гласът й прозвуча меко.
— Ричард, говорих с някои мои приятели. Никой не знае всичко за магията в Двореца и специално за Блатистите гори, но има сериозна причина да се вярва, че те са поставени там нарочно заради определени магьосници.
Ричард видя откровеността в очите й.
— Да не искаш да кажеш, Сестро, че ако ми се прииска да ударя с юмрук по стената, трябва да го направя?
Тя повдигна вежди.
— Създателят ни праща глада и ние се храним, защото яденето е необходимо.
— Но какво е породило глад като моя?
Тя поклати глава.
— Не знам, за втори път откакто сме в Двореца, се опитвам да вляза при Прелата, но тя отказва да се срещне с мен. Въпреки това няма да се предам и ще се опитам да намеря отговора на някои въпроси. Но през това време, моля те, не замръквай в Блатистите гори.
— Това ли дойде да ми кажеш, Сестро?
Тя притисна челото си с пръсти. Никога не я беше виждал в подобно състояние.
— Ричард, стават неща, които не мога да разбера. И те са свързани с теб. Неща, които не би трябвало да се случват. — Тя видя любопитството в погледа му. — Точно сега не мога да ти кажа повече. — Тя се прокашля. — Ричард, не искам да се доверяваш на всяка Сестра.
Ричард повдигна вежда.
— Сестро, аз не се доверявам на никоя от вас.
На лицето й се появи усмивка.
— Засега така е най-добре. Това исках да ти кажа. Правилно. Исках да те предупредя. Ще намеря отговори на въпросите, но засега… е, нека приемем, че трябва да се пазиш.
След като Сестрата си тръгна, Ричард се замисли над думите й. А също и над онова, което му каза Уорън. Най-вече го тормозеше мисълта за Камъка на сълзите. Притесняваше го фактът, че Долината на изгубените му изпрати видение на нещо, което не бе виждал преди. И че то беше сложено на вратлето на Рейчъл. Останалите му видения сякаш извираха от копнежите и страховете му. Вероятно поради желанието си да види приятеля си Чейс бе видял и Рейчъл. Но защо видението сложи около врата й нещо, което Ричард никога преди не бе виждал? И което после се оказа, че е нарисувано в някаква книга. Може пък да не става въпрос за едно и също нещо. Опита се да се убеди в това. Но нещо дълбоко в него настоятелно му повтаряше, че не е прав.